Копнеж

Зад барабаните си Вик им извика нещо в отговор. Беше се надрусал зверски, така че хапчетата на Джаки явно бяха свършили работа в неговия случай; От друга страна, не ти трябваше много, за да надрусаш Виктор. Прожекторите осветяваха части от тълпата — извит нагоре врат, проблясък на устни, женски крак, увит около някого, с когото момичето танцуваше. Главата ми запулсира в барабанния ритъм на Виктор, сърцето заблъска в гърдите ми. Сложих слушалките с микрофона на главата си. Пръстите ми докоснаха горещата кожа на врата ми, докато го правех, и чух как някакво момиче изпищя името ми. Очите ми я откриха изненадващо бързо в тълпата. Кожата й изглеждаше бяла като мрамор на фона на черното й потниче. Виеше името ми, сякаш самото му произнасяне й причиняваше физическа болка, а зениците й бяха толкова разширени, че изглеждаха съвършено черни и бездънни. По някаква необяснима причина ми напомни за сестрата на Виктор — нещо в извивката на носа или в невъзможно ниската талия на прилепналите по адски слабите й крака джинси. Разбира се, беше абсолютно невъзможно Анджи да се появи в клуб като този.

Изведнъж се почувствах така, сякаш се намирах някъде другаде. Не усещах възбуда от това, че някакви момичета пищят името ми. Пък и сърцето ми бе започнало да бие толкова силно, че заглушаваше музиката, така че момичетата в момента определено бяха без значение.

Беше дошъл моментът, в който трябваше да се включа, присъединявайки гласа си към все по-бързия барабанен ритъм на Виктор, но просто не можех да го сторя, а Виктор се беше увлякъл прекалено много, за да забележи този факт. Танцуваше и подскачаше на мястото си, оставяйки впечатлението, че единственото нещо, което го задържа да не отлети, е тежестта на палките в ръцете му.

Точно пред мен, сред множеството от оголени женски коремчета и вдигнати във въздуха потни ръце, забелязах някакъв мъж, който стоеше неподвижен. Светлините и лазерите го осветяваха на моменти и аз бях запленен от стабилната му стойка, от това, че не помръдваше от мястото си, въпреки че хората от тълпата непрекъснато се блъскаха в него. Стоеше и ме наблюдаваше, присвил очи, смръщил вежди.

Докато го гледах, отново си спомних аромата на дома си, намиращ се толкова далеч от Торонто.

Зачудих се дали този мъж беше истински. Зачудих се дали в цялото това проклето място изобщо има нещо истинско.

Той скръсти ръце пред гърдите си, продължавайки да ме наблюдава, докато сърцето ми блъскаше така, сякаш се опитваше да пробие гърдите ми и да отлети нанякъде.

Трябваше да направя нещо, за да го задържа в себе си, но не знаех какво. Пулсът ми продължи да се ускорява, докато сърцето ми не избухна в експлозия от топлина; лицето ми се удари в клавишите на синтезатора, а в залата отекна мелодичен звук. Опитах се да се задържа за стойката на инструмента си с ръка, която вече не ми принадлежеше.

Паднах върху сцената и усетих как нещо припламна в главата ми при удара й с пода. Видях изпепеляващия поглед на Виктор, който най-сетне се беше усетил, че не съм се включил в парчето.

След това затворих очи на сцената в клуб „Джозефин“.

Бях приключил с НАРКОТИКА. Бях приключил с Коул Сейнт Клеър.

Шеста глава Грейс

— Знаеш ли — промърмори Изабел, — когато ти казах да ми се обадиш през уикенда, нямах предвид да ми се обадиш, за да ме извлечеш да трамбовам сред дърветата при температура под нулата.

Тя ми се намръщи. Нямаше как да не забележа, че изглеждаше странно на място в тази студена пролетна гора. Носеше бяло палто с обшита с кожи качулка, която очертаваше бледото лице и леденосините й очи. Приличаше на някаква скандинавска принцеса.

— Не е под нулата — отбелязах, изритвайки малко мек сняг с върха на обувката си. Всъщност времето изобщо не е лошо, пък и ти искаше да излезеш от вкъщи, нали така?

Наистина не беше лошо. Топло беше, а на повечето огрени от слънцето места снегът бе започнал да се топи и само под дърветата все още имаше пухкави преспи. Повишилата се с няколко градуса температура придаваше доста по-приятен вид на пейзажа, а първите пролетни цветове отмиваха зимната сивота. Въпреки че студът все още вледеняваше върха на носа ми, а ръцете ми бяха скрити в топлия уют на ръкавиците.

— Всъщност ти би трябвало да водиш — отбелязах. — Ти си тази, която ги е видяла тук.

Гората, която се разпростираше зад голямата къща на семейство Кълпепър, ми беше непозната. Наоколо се издигаха множество борове, както и някакви дървета със съвършено прави сиви стволове, каквито не бях виждала досега. Бях сигурна, че Сам знаеше как точно се наричат.

— Виждала съм ги — натърти Изабел, — не съм търчала из гората след тях. — Въпреки това ускори леко крачка, за да ме настигне, и двете продължихме да се движим рамо до рамо, заобикаляйки храстите и падналите дървета. — Просто знам, че се появяват някъде от тази посока, и съм ги чувала да вият откъм езерото.

— Езерото Ту Айлънд? — попитах. — Далеч ли е оттук?