Копнеж

— В тези условия определено ще ни се стори по-далеч, отколкото е в действителност — измърмори Изабел. — Какво изобщо правим тук? Плашим вълците? Търсим Оливия? Ако знаех, че Сам ще дойде при теб, за да ти мрънка по въпроса като малко момиченце, изобщо нямаше да му казвам нищо.

— Всичко, което изброи — отвърнах. — Освен частта с мрънкането. Сам просто е притеснен. Мисля, че има основания да бъде.

— Хубаво. Както кажеш. Смяташ ли, че наистина има шанс Оливия вече да се е трансформирала? Защото ако не е така, можем да пренасочим утринната си разходка към колата ми и да отидем някъде, за да пием кафе.

Бутнах някакъв изпречил се на пътя ми клон и присвих очи; стори ми се, че видях водни отблясъци сред дърветата.

— Сам каза, че не е прекалено рано и младите вълци най-вероятно ще се трансформират поне за малко — обясних. — Особено ако е топло. Като днес. Може би.

— Хубаво, но след като в крайна сметка не я открием, ще отидем на кафе. — Изабел посочи с ръка някъде напред. — Ето ти го и езерото. Сега доволна ли си?

— Аха.

Намръщих се, когато забелязах, че дърветата тук изглеждаха някак различно. Бяха по-раздалечени и на равни разстояния едно от друго. В корените им бяха покарали нови зелени филизи. Спрях се, когато забелязах нещо цветно, подаващо се изпод килима от сухи листа в краката ни. Минзухар. Мъничък син цвят, нежно обгърнал жълтата си чашка. На няколко инча от него видях още пролетна зеленина, както и други две цветя. Това бяха първите следи на пролетта, но и нещо повече — следи от човешко присъствие насред гората. Исках да приклекна и да докосна цветовете на минзухарите, за да се убедя, че са истински. Но изпитателният поглед на Изабел ме накара да остана права.

— Какво е това място?

Изабел прескочи някакъв клон, за да застане до мен, и погледна към скупчените пред нас малки смели цветенца, които студът не бе успял да уплаши.

— О, това ли? В славните дни на нашата къща, преди да заживеем в нея, старите собственици са имали алея, която да води към езерото, и градинка тук. До водата има няколко пейки, както и статуя.

— Може ли да ги видя? — попитах, запленена от идеята за този малък, скрит сред пущинака свят.

— Ами ние всъщност сме насред тази градинка. Едната пейка е ей там. — Изабел направи няколко крачки и ритна каменната пейка с ботуша си. Беше покрита със зелен мъх, разнообразяван на места от блестящи оранжеви лишеи, така че може би изобщо нямаше да я забележа, ако Изабел не ми я беше показала. Сега, когато вече знаех какво да търся, можех ясно да различа формата на седалката, както и друга пейка на около метър от първата. Видях и статуята — жена, вдигнала ръце пред устата си, сякаш бе възхитена от нещо, гледаше към езерото. В основата й се бяха сгушили някакви неразцъфнали цветя, а сред пресните, в сенките на дърветата, забелязах още минзухари.

Зад мен Изабел прокара крак през листата.

— Погледни надолу. Това под нас е камък. Открих го миналата година.

Изритах листата встрани, както беше направила тя, и усетих как обувката ми се удари в твърдата настилка. Истинската цел на импровизираната ни експедиция моментално беше забравена. Продължих да разчиствам листата с крак, оголвайки плочите отдолу.

— Изабел, това не са просто камъни. Погледни. Това е ъъъ… ъъ… — не можех да се сетя за думата, с която да опиша разкрилите се пред очите ми фигури.

— Мозайка — довърши Изабел, загледана в странните форми под краката си.

Взех една пръчка, приклекнах и изчистих листата от няколко плочи. Повечето от камъните бяха с естествен цвят, но сред тях имаше и ярки късчета, обагрени в синьо и червено. Разкрих още малко от мозайката и видях, че извиващите се линии се събират в старомодно изображение на усмихнато слънце. Почувствах се странно да открия това сияещо сред лъчите си лице под мъртвите загниващи листа.

— На Сам много щеше да му хареса — промълвих.

— Къде е той всъщност? — попита Изабел.

— Проверява гората зад къщата на Бек. А трябваше да бъде тук с нас! — Можех ясно да си представя блясъка в очите му, когато види за първи път мозайката и статуята. Сам живееше заради подобни неща.

Нещо под пейката привлече вниманието ми, връщайки ме в реалния свят. Дълъг, тънък, мръснобял… кокал. Протегнах се и го вдигнах, оглеждайки следите от зъби по него. Докато го правех, забелязах още кости, разпилени наоколо, някои — полузаровени в листата. Видях и наполовина скрита под пейката стъклена купа. Беше мръсна и изподраскана, но определено не беше антика. Отне ми едва няколко секунди, за да събера две и две. Изправих се и се обърнах към Изабел:

— Хранила си ги, нали?

Тя присви очи и ме изгледа мрачно, но не каза нищо.

Измъкнах купата и изтръсках двете листа, попаднали на дъното и.

— С какво си ги хранила?

— С бебета — отговори сприхаво Изабел.

Повдигнах вежди.

— С месо. Не съм идиотка. Освен това им оставях храна само когато беше наистина студено. Пък и най-вероятно тъпите миещи се мечки са я изяждали.