Копнеж

Тя се приведе към мен, оголвайки шията си, и аз я целунах точно под ухото, преструвайки се, че вече не усещам острата миризма на вълк по кожата й. Изабел присви очи, въпреки че устните й продължиха да се усмихват, и разбрах, че тя някак бе успяла да долови нежеланието ми да се докосвам до Грейс в този момент.

Отклоних поглед към сервитьорката, която беше дошла, за да вземе поръчката. Грейс си поръча кафе и хамбургер с бекон, марули и домат. Аз си взех супата на деня и чаша чай. Изабел поиска само кафе, и измъкна пликче със зърнена закуска от малката си кожена чантичка, щом сервитьорката се отдалечи.

— Някаква хранителна алергия? — попитах.

— Да. Към гадна храна — изсумтя Изабел. — Алергична съм и към разни неща, от които капе мазнина. Там, където живеехме някога, имаше истински кафенета. В това градче, когато поискам панини8, всички ми казват „наздраве“.

Грейс се разсмя, взе хартиения ми жерав и раздвижи главичката му, карайки го да размаха крилца.

— Някой ден ще си организираме специално панини пътешествие до Дълът, Изабел. Дотогава и беконът ще ти се отрази добре.

Изабел направи кисела физиономия:

— Ако под добре разбираш, че от него ще надебелея и ще се обрина могъщо, със сигурност си права. Така или иначе, Сам, май е крайно време да поговорим за трупа. Какво мислиш по въпроса? Грейс каза, че си споменавал нещо за вълците, които са живели повече от петнайсет години след последната си трансформация.

— Прелестно, Изабел — измърмори Грейс, хвърляйки ми бърз поглед, за да види как съм реагирал на думата „труп“. Но тя вече ми беше казала по телефона, че вълкът не е бил Бек, Пол или Улрик, така че реакция всъщност нямаше.

Изабел сви рамене с изражение, което показваше, че не вижда повод да се извинява, след което отвори капачето на телефона си и го плъзна по масата към мен.

— Визуална улика номер едно.

Завъртях странично апарата сред трохите по масата. Стомахът ми се сви на топка, когато видях вълка на дисплея. Очевидно беше мъртъв, но тъгата, която изпитах, беше някак незначителна. Никога не го бях познавал като човек.

— Мисля, че си права — произнесох бавно след малко. — Виждал съм го единствено като вълк, което означава, че наистина трябва да е умрял от старост.

— Не мисля, че става дума за естествена смърт — каза Грейс. — Освен това по муцуната му нямаше бели косми.

Вдигнах рамене.

— Знам само това, което Бек ми каза някога. Че ние имаме… имахме… — не знаех какво време да използвам сега, когато вече не бях един от тях — … десет или петнайсет години, след като сме спрели да се трансформираме. Нормалното времетраене на вълчия живот.

— Имаше кръв по носа му — настоя Грейс почти гневно, сякаш фактът, че я бях принудил да произнесе тези думи, я бе раздразнил.

Завъртях телефона пред себе си, опитвайки се да видя размазаното изображение от различни ъгли. Не забелязвах нищо, намекващо за насилствена смърт.

— Не беше много — допълни Грейс. — Някой от другите вълци, които са умирали, имал ли е кръв по муцуната си?

Опитах се да си спомня различните членове на глутницата, които бяха починали, докато живеех в къщата на Бек. В мислите ми изплуваха отделни образи — Бек и Пол, носещи лопати и мушами, Улрик, който пее Защото той е чудесен другар9…

— Не мога да си спомня ясно нито един от тях. Може би някой го е ударил по главата — предположих. Упорито се стараех да не мисля за човека, скрит под вълчата кожа.

Грейс не каза нищо, защото в този момент сервитьорката донесе храната и напитките ни. За известно време настана тишина, докато слагах захар в чая си, а Изабел правеше същото със своето кафе. Грейс замислено изучаваше хамбургера си.

Изабел първа наруши мълчанието:

— Като за подобна гадна закусвалня, предлагат наистина отлично кафе.

Част от мен оцени факта, че тя дори не си направи труда да провери дали сервитьорката се е отдалечила достатъчно, за да не чуе думите й — беше забавно да наблюдаваш подобен откровен непукизъм. Въпреки това другата, по-голяма част от мен оцени факта, че момичето, до което седях, беше именно Грейс. Която прочее прониза Изабел с поглед, в който ясно се четеше посланието: понякога се чудя защо изобщо излизам с теб.

— Внимание — казах, кимвайки към входа на заведението. — Приближаваща опасност.

Бях забелязал Джон Маркс, по-големия брат на Оливия.

Нямах никакво желание да разговарям с него и първоначално изглеждаше, че няма и да ми се наложи, защото Джон не ни беше забелязал. Насочи се директно към бара и си придърпа стол, изгърбвайки високото си тяло, за да се облегне на лакти. Сервитьорката му занесе кафе, преди да е поръчал каквото и да било.

— Джон е секси — отбеляза Изабел с тон, който предполагаше, че това е по-скоро недостатък.

— Изабел — просъска Грейс, — мисля, че ще е добра идея да превключиш непукизмометъра си на графа „умерено“.

Изабел присви устни.

— Какво толкова съм казала? Оливия не е мъртва.

— Ще отида и ще го поканя да седне при нас — отсече Грейс.