Копнеж

Изабел издаде някакъв гърлен звук, който можеше да означава погнуса или презрение.

— Не е това. Виж му носа.

Беше права — от ноздрите се бяха процедили две тънки засъхнали струйки, присъединяващи се към по-големите петна край бърните му.

Не можех да спра да ги гледам. Ако Изабел не беше тук, не знам колко дълго щях да клеча така и да държа муцуната му в ръцете си, наблюдавайки този звяр… този човек умрял със собствената си кръв, полепнала по лицето му.

Но Изабел беше тук, така че внимателно поставих муцуната обратно земята. Прокарах облечения си в ръкавица пръст през меката козинка край челюстите. Усетих някакъв зловещ подтик отново да повдигна муцуната, за да видя кръвта по нея.

— Мислиш ли, че е бил болен? — попитах.

— Е, със сигурност не е умрял от нещо здравословно — изсумтя Изабел. После сви рамене. — Може просто да му е потекла кръв от носа. Дали вълците получават кръвотечение от носа? Сигурно могат просто да вдигнат муцуни и да убиват времето, докато кръвта спре, като си вият.

Стомахът ми се беше стегнал от лошо предчувствие.

— Грейс, хайде. Може да е било и някаква травма на главата. Или пък от животни, които са гризали трупа, след като вече е умрял. Или множество други отвратителни неща, за които не планирам да мисля преди обяд. Във всеки случай той е мъртъв. Точка. Край.

Погледнах към безжизненото сиво око.

— Може би трябва да го погребем.

— А може би първо трябва да пийнем кафе.

Надигнах се, изтупвайки пръстта от коленете си. Дълбоко в мен се беше загнездило чувството, че сме оставили нещо недовършено. Някакво неясно безпокойство. Може би Сам щеше да знае повече. Опитах се гласът ми да прозвучи небрежно:

— Хубаво. Нека да отидем някъде, където да се стоплим, а аз ще се обадя на Сам. След това той може да дойде до тук и да погледне за какво става дума.

— Почакай — каза Изабел. Извади телефона си, насочи го срещу вълка и направи снимка. — Нека да използваме мозъците си. Добре дошла в света на модерните технологии, Грейс.

Погледнах към дисплея на телефона. Покритата с кръв муцуна от реалния свят изглеждаше някак обикновена и невинна на снимката. Ако не бях видяла трупа, надали щях да си помисля, че с този вълк се е случило нещо нередно.

Седма глава Сам

Седях в закусвалнята „При Кели“ от около петнайсет минути и наблюдавах как сервитьорката снове бързо между клиентите в сепаретата, подобно на пчела, която прелита от цвят на цвят.

Грейс почука от външната страна на стъклото — тъмен силует на фона на ясносиньото небе; едва успях да различа светлия полумесец на усмивката й, последвана от бърза въздушна целувка, преди двете с Изабел да се насочат към входа.

Малко по-късно Грейс приседна до мен, досегът на джинсите й с вечно мръсните червени седалки бе озвучен от мазно проскърцване. Бузите и носът й бяха зачервени от студа навън. Тя се протегна към мен, за да докосне лицето ми, преди да ме целуне, и аз бързо се отдръпнах.

— Какво има? Да не би да смърдя на нещо? — попита, но в гласа й не долових раздразнение. Остави ключа от колата и мобилния си телефон на масата и се пресегна през мен, за да вземе менюто.

Все така отдалечен максимално от нея, посочих към ръкавиците й.

— Всъщност наистина смърдиш. Ръкавиците ти миришат на вълк. При това — по лош начин.

— Благодаря за подкрепата, човековълк — усмихна се Изабел. Когато Грейс й подаде менюто, тя поклати глава в знак на отрицание и добави. — Цялата кола вони на мокро куче.

Не бях сигурен дали подобно сравнение беше правилно. Да, бях подушил обичайната мускусна миризма на вълк, идваща от ръкавиците на Грейс, но в нея имаше и още нещо… някакъв неприятен нюанс, който подразни все още крайно изостреното ми обоняние.

Грейс измърмори:

— Хубаво де. Ще ги оставя в колата. Не е нужно да се дърпаш от мен, все едно съм прокажена. Ако сервитьорката се появи, ми поръчай кафе и нещо с бекон, става ли?

Когато стана от масата, двамата с Изабел потънахме в неловко мълчание, нарушавано единствено от звучащата в заведението песен на Мотаун и тракането на чинии от кухнята. Аз изучавах назъбената сянка, която солницата хвърляше върху чашката с пакетчетата захар, докато Изабел бе забила поглед в ръкава на пуловера си. Най-накрая каза:

— Направил си още едно птицеподобно нещо.

Вдигнах жерава, който бях сгънал от салфетката си, докато ги чаках. Беше нескопосано направен, понеже салфетката не беше точен квадрат.

— Аха.

— И защо?

Потрих носа си, опитвайки да се отърва от миризмата на вълк.

— Не знам. Има една японска легенда, че ако си направиш хиляда хартиени жерава, едно твое желание ще се сбъдне.

Вечно повдигнатата дясна вежда на Изабел накара усмивката й да изглежда жестока.

— А имаш ли си желание?

— Не — отговорих, докато Грейс сядаше обратно до мен. — Всичките ми желания вече се сбъднаха.

— И какво си пожела? — намеси се тя в разговора.

— Да те целуна.