Копнеж

Гласът й звучеше предизвикателно, почти гневно. Бях на път да й кажа нещо мило по повод скритата й състрадателност, но острата нотка в тона й ме накара да се спра навреме. Наместо това се пошегувах:

— Или пък някоя месоядна сърна, която иска да добави малко допълнителни протеини към диетата си.

Изабел ме дари с колеблива усмивка, която — както винаги при нея — изглеждаше някак самодоволна.

— Аз мисля, че всичката храна най-вероятно е била изядена от Йети, Голямата стъпка.

И двете подскочихме, когато откъм езерото се чу остър писък, наподобяващ зловещ смях, последван от плисък на вода.

— Господи — отрони Изабел и се хвана за стомаха.

Поех си дълбоко дъх:

— Гмурец. Сигурно сме го уплашили.

— Разходките сред природата са силно надценени. Както и да е — не мисля, че Оливия е някъде наоколо, щом ние уплашихме гмуреца. Все си мисля, че болезнената трансформация на вълк в момиче би вдигнала малко повече шум от нас.

Трябваше да призная, че в думите й имаше смисъл. Освен това все още не бях съвсем сигурна какви точно биха били последствията от евентуалното завръщане на Оливия в Мърси Фолс, така че една малка частица от мен почувства облекчение.

— Е, дойде ли най-сетне време да пием кафе?

— Аха — отвърнах, но въпреки това направих няколко крачки към езерото. Сега, когато знаех за каменната мозайка под краката си, осъзнах колко нетипична бе тази повърхност;.колко неестествена и различна от меката горска пръст. Застанах до статуята на жената и притиснах пръсти към устните си, загледана в попадналата в рамката на оголените дървета блестяща водна повърхност и черноглавия гмурец, плуващ на повърхността. След малко осъзнах, че в момента имитирам доста точно позата на каменната женска фигура, замръзнала в изражението си на вечна възхита.

— Виждала ли си това?

Изабел дойде до мен.

— Природа — промърмори презрително. — По-добре си купи картичка. Хайде да си ходим.

Не помръднах. Вече не съзерцавах пейзажа — погледът ми се бе насочил към гората. Пулсът ми се ускори.

— Изабел — прошепнах, замръзнала на място.

От другата страна на статуята лежеше вълк, а сивата му козина се сливаше с цвета на гниещите листа. Тялото беше почти скрито от тях, като ясно видими бяха само черният нос и част от ухото му.

— Мъртъв е — отбеляза Изабел, без да си прави труда да шепне. Има шума върху него — най-вероятно е там от доста време.

Сърцето продължаваше да блъска в гърдите ми; трябваше да напомня сама на себе си, че Оливия се бе превърнала в бял, а не в сив вълк. Колкото до Сам — той беше в безопасност, прикован към човешкото си тяло. Този вълк не можеше да бъде нито един от двамата.

Но можеше да бъде Бек. Оливия и Сам бяха единствените, които значеха нещо за мен, но Бек беше много важен за Сам. Бек беше сив вълк.

Моля те, Господи, нека това не е Бек.

Преглътнах и коленичих до тялото, докато Изабел остана права до мен, ровейки с крак в листата. Съборих внимателно сухия лист, който скриваше муцуната на вълка, и почувствах острата козина дори през ръкавицата си. Наблюдавах като хипнотизирана как сплъстените сиви, черни и бели косъмчета продължиха да се движат секунда след като отместих дланта си. Внимателно дръпнах нагоре клепача на едно от полупритворените очи. Мътното сиво око, толкова нетипично за вълк, беше вперило мъртъв взор в някакво място далеч оттук. Очите на Бек не бяха такива. Облекчена се надигнах до клекнало положение и вдигнах поглед към Изабел.

Докато аз произнасях: „Чудя се кой ли е това“, тя каза: „Чудя се какво ли го е убило“.

Прокарах ръка по тялото. Вълкът лежеше на една страна, предните и задните му крака бяха кръстосани, а опашката лежеше зад него като прекършен флаг. Прехапах устната си, после казах:

— Не виждам никаква кръв.

— Обърни го — посъветва ме Изабел.

Хванах внимателно краката на вълка и го извъртях на другата му страна; тялото почти не беше вкочанено — въпреки падналите върху него листа, вълкът бе умрял наскоро. Потръпнах в очакване да видя нещо наистина гадно, но и от другата страна нямаше видими наранявания.

— Може би просто е починал от старост — предположих. Рейчъл имаше куче, когато се запознахме с нея — златен ретрийвър с прошарена козина и побеляла от старост муцуна.

— Този вълк не ми изглежда особено стар — усъмни се Изабел.

— Сам каза, че вълците умират около петнайсет години след последната си трансформация — напомних. — Може би това се е случило и с него.

Повдигнах муцуната, за да потърся по нея бели или сиви косми. Чух отвратеното възклицание на Изабел, преди да забележа какво го бе предизвикало. Муцуната бе покрита с петна засъхнала кръв. Помислих си, че може би е останала от последната му плячка, докато не осъзнах, че по половината на челюстта му, която бе лежала върху земята, също имаше кръв. Това определено беше кръвта на вълка.

Преглътнах отново, защото беше започнало да ми се гади. Не исках Изабел да ме помисли за някоя гнуслива лигла, затова продължих с предположенията:

— Може би го е блъснала кола и се е довлякъл дотук.