Копнеж

— О, не. Моля те, недей да го правиш — казах бързо. — Ще ми се наложи да лъжа, а знаеш, че не съм добър в това.

— Да, обаче аз съм — каза Грейс. — Освен това ми се вижда нещастен. Ей сега се връщам.

И така тя се върна след минутка, следвана от Джон, и отново се настани до мен. Джон остана изправен до масата, видимо притеснен, докато Изабел съвсем умишлено се забави с няколко секунди повече от необходимото, преди да се отмести, за да му направи място.

— Е, как си? — попита Грейс съчувствено, облягайки лактите си на масата. Може и да си въобразявах, но нещо в тона й ми подсказа, че знае отговора на въпроса, който задава, и сякаш излъчваше самодоволство от този факт.

Джон погледна към Изабел, която не особено тактично се бе отдръпнала максимално далеч от него и се беше облегнала на перваза на прозореца, след което се приведе към двама ни с Грейс:

— Получих имейл от Оливия.

— Имейл — повтори Грейс като ехо. Гласът й съдържаше перфектното съчетание от равни дози надежда, недоверие и деликатност. Точно каквото можеше да се очаква от скърбящо момиче, което се надява, че най-добрата й приятелка е жива. Само дето Грейс знаеше, че Оливия е жива.

Извърнах очи към нея.

Тя ме игнорира, задържайки изпълнения си с невинност и напрежение поглед върху Джон.

— И какво пише в него?

— Че тя е в Дълът. И ще се прибере скоро! — Джон вдигна ръце във въздуха. — Направо не знаех дали трябва да се надрискам от облекчение, или да закрещя пред монитора. Как е способна да причини нещо подобно на мама и татко? След което просто да напише: „Скоро ще се прибера“. Все едно е отишла при някакви свои приятели и сега ни информира, че гостуването й е приключило. Имам предвид — да, наистина се радвам, че тя е добре, но Грейс, разбери ме, зверски съм й ядосан.

Той се облегна назад, а изражението му подсказваше, че е изненадан от самия себе си, задето е споделил толкова много. Кръстосах ръце на гърдите си и се приведох към масата в опит

да потисна пристъпа на ревност, който бях изпитал, когато Джон произнесе името на Грейс с толкова много чувство, все едно между двамата има някаква връзка. Начинът, по който любовта изважда на показ недостатъците ни, определено е странен.

— Кога? — продължи Грейс. — Кога е казала, че ще се прибере?

Джон сви рамене.

— Не е споменала нищо повече от „скоро“.

Лицето на Грейс грейна в усмивка.

— Най-важното е, че е жива.

— Аха — очите на Джон също блестяха, сякаш отразили емоциите на Грейс. — Ченгетата ни казаха, че… не бива да се надяваме прекалено много. Неведението какво точно се е случило… то беше най-страшното.

— Като си говорим за ченгета — обади се Изабел, — показа ли им имейла?

Грейс й хвърли мрачен поглед, който бързо се стопи в отговор на нежна усмивка в мига, когато Джон отново се обърна към нея. Изглеждаше гузен.

— Не исках да ги слушам как ми обясняват, че имейлът може да не е от нея, да е някаква измама. Предполагам… предполагам, че ще им го покажа. Защото те могат да проследяват подобни неща, нали така?

— Могат — каза Изабел, докато гледаше към Грейс, а не към него. — Чувала съм, че ченгетата могат да проследят айпиадреса, или както там го наричат. Така че ще могат да определят откъде е изпратено писмото. Което може да е дошло и отнякъде тук, от Мърси Фолс.

В гласа на Грейс се долови гняв:

— Но ако е изпратено от интернет кафе в някой голям град като Дълът или Минеаполис, подобно проследяване няма да свърши никаква работа.

Джон я прекъсна.

— Не знам дали наистина бих искал полицията да довлече Оливия обратно вкъщи, ритаща и пищяща. Искам да кажа, че тя е почти на осемнайсет и не е глупава. Липсва ми, но съм убеден, че трябва да е имала сериозна причина, за да ни напусне.

Всички погледнахме към него, но в очите ни се четяха различни неща. Аз си мислех, че това беше нещо ужасно зряло и безкористно от негова страна, изражението на Изабел ясно казваше: абе ти да не би да си пълен идиот? Грейс го гледаше с възхищение.

— Ти си наистина страхотен брат — каза тя.

Джон сведе очи към чашата си с кафе.

— Аха. Не знам, може и така да е. Както и да е, имам часове, така че ще е най-добре да изчезвам.

— Часове в събота?

— Професионална специализация — обясни Джон. — Ще ми даде допълнителен шанс да се измъкна от вкъщи. — Той стана и измъкна няколко банкноти от джоба си. — Ще платите ли на сервитьорката за кафето ми, когато се появи?

— Мда — каза Грейс. — Ще се видим пак по някое време, нали?

Джон кимна и се запъти към изхода. Веднага щом вратата се

затвори зад гърба му, Изабел се плъзна отново в центъра на седалката си, за да застане лице в лице с Грейс.

— Това беше възхитително! Грейс, така и не си споделяла с мен, че си имала нещастието да се родиш без мозък! Защото това е единственият начин, по който мога да си обясня защо си направила тъпотия с такива космически пропорции.

Не бих използвал същите думи, но определено си мислех същото.

Грейс махна с ръка.