Копнеж

Чух шум от кухнята, който звучеше така, сякаш някой се влачи по плочките. Напрегнах се. Опитах да подбера добре следващите си думи, така че да прозвучат успокояващо за един вълк, като същевременно да не са твърде откачени, ако достигнат до ушите на човек:

— Който и да е там, искам да знае, че това място е и мой дом.

Пристъпих в сумрачната кухня, изпълнена с миризмата на мокра пръст и езерна вода. Протегнах се внимателно над плота, за да запаля лампата, и отново заговорих:

— Кой е там?

Видях крак — човешки, бос, мръсен — който се подаваше иззад централния плот. Подскочих, когато кракът се размърда, явно в резултат на гърч. Заобиколих плота и видях присвития на пода и неудържимо треперещ човек. Тъмнокестенявата му коса беше щръкнала във всички посоки заради засъхналата в нея кал, а протегнатите ръце бяха покрити с множество малки драскотини — ясно доказателство за пътешествието му из гората. Лъхна ме силната миризма на вълк.

Беше съвсем логично да предположа, че това бе едно от новите попълнения на Бек, които бях видял миналата година. Нещо ме прониза, когато осъзнах, че този човек е бил лично избран от Бек, че пред мен лежи първият нов член на нашата глутница от адски много време насам.

Той извърна лице към мен и аз си помислих, че сигурно го боли зверски — помнех тази болка — но въпреки това изражението му излъчваше някакво странно спокойствие. И освен това ми беше познато. Нещо в изсечените му скули и тесните му зелени и блестящи очи накара мозъка ми да се зарови отчаяно в търсене на име, което да прикачи към този образ. При по-нормални обстоятелства мисля, че бих го познал, но точно в онзи момент просто оставих подсъзнанието да се рови из архивите на паметта ми и се наведох над голото момче.

— Скоро ще се променя отново, нали? — попита то и аз бях стъписан от гласа му. Не само от факта, че звучеше ниско и дрезгаво, сякаш принадлежеше на далеч по-възрастен човек, а и от тона — абсолютно спокоен, въпреки че треперенето на тялото му вече бе станало неудържимо, раменете се извиваха, а ноктите потъмняваха.

Приклекнах до главата му, чудейки се какво точно да кажа. Чувствах се като хлапе, навлякло дрехите на баща си в опит да се направи на възрастен. Някога Бек щеше да обяснява всичко на новия вълк, не аз.

— Да, ще се трансформираш. Все още е прекалено студено. Виж… следващия път, когато си върнеш човешката форма, пробвай да откриеш колибата в гората…

— Видях я — произнесе с усилие непознатият. Гласът му все повече започваше да звучи като гърлено ръмжене.

— Там има печка, храна и дрехи. Пробвай с кутията, на която пише Сам, или с другата, на която пише Улрик… в тях сигурно ще намериш нещо, което да ти стане. — Ако трябва да съм честен, не бях особено сигурен за последното. Този младеж имаше широки рамене и мускули като на гладиатор. — Там не е уютно като в тази къща, но поне ще си спестиш минаването гол през трънливите храсти.

Той ми хвърли язвителен поглед и нещо в блестящите му очи ме накара да осъзная, че така и не ми е дал повод да смятам, че раните го притесняват:

— Мерси за съвета — каза и аз усетих как останалата част от речта, която си бях подготвил, загорча в устата ми.

Бек ми беше казал, че новите три вълка, които беше създал, са били „вербувани“, че са били наясно какво ги очаква. Досега не бях се замислял що за човек трябва да бъдеш, за да си избереш подобен живот. Някой, който доброволно ще губи все повече и повече от себе си през годините, докато в един момент не му се наложи да се сбогува с всичко. Реално приличаше на самоубийство и в мига, когато си помислих тази дума, видях младежа в съвсем различна светлина. Докато тялото на новодошлия се гърчеше на пода, а изражението му си оставаше все така спокойно въпреки болката, успях да видя белезите по ръцете му, преди вълчата козина да замени човешката кожа.

Побързах да отворя вратата, за да може изправилият се пред мен тъмнокафяв вълк да избяга сред снега, далеч от прекалено човешката обстановка в кухнята. Но той не се стрелна към вратата, както биха сторили други на негово място. Както бих сторил самият аз, ако бях във вълчата си форма. Вместо това пристъпи бавно към мен със сведена глава, след което я вдигна, за да срещне погледа ми, приковавайки зелените си очи в моите. Стояхме така известно време, докато най-накрая той се насочи към вратата, спирайки се още веднъж на прага, за да ми хвърли един последен преценяващ поглед.

Дълго след като си беше отишъл, образът му продължаваше да изплува в съзнанието ми — белезите в сгъвката на лакътя, арогантността в очите, странно познатото лице.

Докато почиствах плочките от кръвта и мръсотията, забелязах резервния ключ да лежи на пода и го върнах в скривалището му при задната врата.

Усетих, че някой ме наблюдава, и се извърнах, очаквайки да видя новия, застанал в края на гората. Но вместо него там стоеше голям сив вълк, приковал в мен познатите си по един съвсем различен начин очи.