Копнеж

Смяната ми скоро щеше да свърши, а Грейс щеше да бъде на училище до късно. Усещах, че очите ми са по-привлечени от танцуващите зад витрината снежинки, отколкото от думите. На страницата, където бях отгърнал, Рьотке казваше: Тъмнее, тъмнее светлината, но по-мрачна е моята страст. Душата ми, подобно на някое подлудено от топлината лятно насекомо, жужи неуморимо в мен. Кое е истинското ми аз? Сведох очи към ръцете си върху книгата, толкова прекрасни, толкова ценни за мен, и се почувствах гузен заради безименния копнеж, който ме преследваше.

С тихо изщракване на стрелките си часовникът срещу мен показа, че вече е пет. Часът, в който обикновено заключвах входната врата, обръщах табелката с надпис „Затворено — заповядайте отново“ и отивах през задния изход до фолксвагена си.

Но не и днес. Днес заключих задната врата, взех калъфа на китарата си и излязох отпред, подхлъзвайки се леко на покрилия тротоара лед. Нахлупих кепето, което Грейс ми беше подарила с идеята да бъда секси и същевременно да ми е топло, и направих няколко крачки, загледан в снежинките, синеещи се над опустялата улица. Край сградите се издигаха купчини мръсен, стар сняг, а покривите се хилеха с озъбените усмивки на блестящите си ледени висулки.

Протегнах свободната си ръка пред себе си, наблюдавайки как снежинките се топят при досега с кожата.

Това не бе реалният живот. Това беше живот, гледан през някакъв замъглен прозорец. Живот, видян в телевизионно предаване. Не можех да си спомня кога бях преминал от другата страна на невъзможното.

Беше ми студено, шепата ми бе пълна със сняг, а аз си оставах човек.

Бъдещето се разпростираше пред мен, безбрежно и мое по начин, за който дори не бях мечтал.

Обзе ме внезапна еуфория, усмихнах се широко при мисълта за тази вселенска лотария, която бях спечелил. Бях рискувал всичко, но и спечелих всичко и ето ме тук, част от свят, на който не принадлежах. Разсмях се гръмко, но нямаше кой да ме чуе, освен сипещия се сняг. Скочих от тротоара на улицата, опиянен от човешкото си тяло. Очакваше ме живот, изпълнен със зими, кепета, вдигнати заради студа яки, зачервени носове, оставания до полунощ, за да приветствам идването на поредната нова книга. Пързалях се по леда и танцувах на улицата, сред следите от автомобилни гуми, и въртях китарата си в кръг под сипещия се сняг. Острият звук на клаксон ме накара да скоча върху съседния тротоар, където започнах да събарям снега, струпан край автомобилите за паркиране. Панталоните ми бяха замръзнали, обувките ми пълни със сняг, а ръцете изтръпнали и зачервени от студа, но въпреки това оставах себе си. Винаги щях да бъда себе си.

Обикалях около близките сгради чак докато студът загуби очарованието си и се върнах към колата. Погледнах часовника си. Грейс все още не беше завършила училище, а идеята да отида у тях и да заваря някого от родителите й изобщо не ми допадаше. Думата „неловки“ беше прекалено слаба, за да опише разговорите ми с тях. Колкото по-очевидна ставаше връзката ми с Грейс, толкова по-трудно бе за родителите й да общуват с мен. Същото важеше и в обратен ред. Затова подкарах към къщата на Бек. Въпреки, че нямаше шанс някой от другите вълци вече да се е трансформирал, поне щях да си взема малко книги. Изобщо не бях фен на криминалните романи, изпълнили библиотеката на Грейс.

Поех по главния път насред умиращата синкава светлина на ден, сред извисяващите се край асфалтовите ленти тъмни силуети на Пограничната гора, докато не стигнах улицата към къщата на Бек.

Паркирах на пустата алея, излязох от колата и си поех дълбоко въздух. Гората тук ухаеше различно от тази зад дома на Грейс — въздухът на това място беше изпълнен с острата, студена миризма на вечнозелени дървета и на влага заради близостта на езерото. Можех да усетя ясно и мускусния аромат на глутницата.

Навикът ме поведе към задната врата. Пресният сняг скърцаше под стъпките ми. Протегнах пръсти и докоснах снега върху храстите, които растяха край къщата, очаквайки за пореден път да бъда споходен от гаденето, предвещаващо приближаващата се трансформация. Стомахът ми обаче си остана спокоен.

Поколебах се за малко пред вратата, оглеждайки заснежения заден двор и гората отвъд него. Имах хиляди спомени, които обитаваха това малко късче земя, разпростряло се от прага до първите дървета.

Отново се обърнах с лице към вратата и чак сега забелязах, че е открехната. Не много, притворена беше дотолкова, че да не бъде отворена от някой по-силен повей на вятъра. Огледах внимателно бравата и забелязах червено петно върху нея. Явно някой от младите вълци беше идвал тук, след като се бе трансформирал много, много рано. Единствени те, които бяха способни да върнат човешката си форма в толкова студено време, но дори и те не бяха способни да я задържат за дълго, докато ледът сковаваше земята.

Отворих внимателно и се провикнах:

— Здравейте!