Копнеж

— Стига де. Направих го последния път, когато бях в Дълът. Исках да им дам някаква надежда. Пък и си мислех, че това е добър начин да накарам ченгетата да не се престарават особено много в издирването, защото цялата история ще изглежда като отегчително и почти законно бягство от дома вместо като евентуално отвличане от потенциален психопат. Виждаш ли, използвах именно мозъка си.

Изабел изтръска малко от зърнената си закуска в шепа.

— Е, аз мисля, че не е трябвало да се замесваш в тази история. Сам, кажи й да не се замесва.

Почувствах се между чука и наковалнята и измърморих:

— Грейс е много умна.

— Грейс е много умна — повтори Грейс думите ми, гледайки към Изабел.

— В повечето случаи — добавих.

— Може би трябва да му кажем — продължи Грейс, без да ми обръща внимание.

Двамата с Изабел я зяпнахме.

— Какво? Той й е брат. Обича я и иска да бъде щастлива. Освен това не разбирам кому е нужна цялата тази тайнственост, при положение че всичко има научно обяснение. Да, по-голямата част от хората определено биха възприели нещо подобно по неправилен начин. Но тук си говорим за членове на семейството! Те ще ни разберат, ако им обясним, че става дума за нещо естествено и логично, а не за някакво зловещо проклятие, което превръща човека в звяр.

Нямах думи, за да опиша ужаса, който ме скова даже при мисълта за подобна идея. А дори не бях сигурен защо тя предизвика толкова силна реакция в мен.

— Сам — гласът на Изабел ме откъсна от мислите ми и чак сега осъзнах, че просто стоя сковано и прокарвам показалец по един от белезите върху китките си. Изабел се обърна към Грейс. — Това определено е най-глупавата идея, която някога съм чувала, освен ако целта ти не е Оливия да попадне в най-близката лаборатория, където ще я режат на кубчета, за да ги изследват под микроскоп. Освен това Джон очевидно е прекалено голям бастун, за да възприеме нещо подобно.

В това поне имаше смисъл. Кимнах:

— Не мисля, че е най-подходящият човек, на когото да кажем нещо подобно, Грейс.

— Ти каза на Изабел!

— Трябваше да й кажем — произнесох бързо, преди Изабел да изстреля поредната си хаплива реплика. — Тя вече се беше досетила за повечето неща. Там ситуацията беше такава, че тя просто трябваше да знае. — Изражението на Грейс не изразяваше нищо, което показваше, че е ядосана, затова добавих. — Въпреки всичко наистина мисля, че си много умна. В повечето случаи.

— В повечето случаи — повтори Изабел. — Сега изчезвам оттук, защото вече усещам как цялата започвам да лепна от мазнина.

— Изабел — казах, докато ставаше. Тя се спря край ръба на масата и ме погледна странно, сякаш за първи път произнасях името й. — Ще отида да го погреба. Вълкът. Може би още днес, ако земята не е замръзнала.

— Няма нужда да си даваш зор — отбеляза тя. — Сигурна съм, че няма да ходи никъде.

Когато Грейс се приведе към мен, миризмата на разложение отново ме лъхна. Искаше ми се да бях разгледал по-внимателно снимката от телефона. Искаше ми се смъртта на вълка да беше нещо очевидно и естествено. Бях се уморил от мистерии.

Осма глава Сам

Бях човек.

Денят, в който погребах вълка, бе мразовит, типично мартенско време в Минесота с цялата му очарователна непостоянност: в един ден температурите смело се изстрелват над нулата, докато в следващия могат да паднат до минус десет. Направо невероятно е колко топъл ти се струва денят, след като термометърът се е задържал с месеци в отрицателния край на скалата. По-рано не бих могъл да запазя човешката си кожа при такива температури. Конкретно днес беше зверски студено, а пролетта ми се струваше невъзможно далеч. Като изключим яркочервените плодчета на калината, скупчени по клоните й, всички цветове бяха напуснали света. Дъхът ми замръзваше пред мен, усещах очите си сухи. Въздухът носеше ледения аромат, предвещаващ скорошна трансформация, но аз си оставах човек.

Осъзнаването на този факт ме караше да се чувствам едновременно превъзбуден и тъжен.

За целия ден в книжарницата се бяха появили само двама клиенти. Размишлявах какво да правя, когато смяната ми приключи. В повечето дни предпочитах да остана тук, сред книгите, докато чаках Грейс да свърши училище, наместо да се прибирам в празната къща на семейство Бризбейн. Чувствах я като дом единствено когато Грейс беше там, с мен. В останалото време това беше просто пусто и тъжно място, където да я чакам, борейки се с тъпата болка в душата си.

Днес същата тази болка ме споходи още докато бях на работа. Вече бях написал песен за това… или по-скоро нещо като част от песен — това е моята тайна, която никой не иска да знае, / сам остана ли с нея, с мен тя си играе / да живееш, дишаш и чувстваш ден подир ден / е трудно, когато знаеш всичко за мен. Седях зад щанда и четях Рьотке10.