Копнеж

— Изабел — прошепна тя тихичко, другите ученици също бяха започнали да си приказват, след като господин Грант приключи с указанията, — това е прекалено гнусно дори и като за теб.

— Да го духаш — отговорих.

— Имаш нужда от лечение — каза тя, но тонът й беше някак отнесен.

— Точно това си търся — обърнах се към нея. — Опитвам се да разбера как точно работи менингитът. Не мисля, че това е чак толкова ужасно. Не искаш ли да знаеш как точно успяхме да премахнем дребния проблем на Сам?

Грейс сви рамене и се обърна напред върху въртящия се черен стол. Тъмнорусата й коса падна над зачервените й бузи и тя сведе очи към пода. Беше очевидно, че се чувства неловко.

— Всичко това свърши.

— Така си е — съгласих се.

— Ако имаш намерение да се заяждаш, няма да седя до теб — предупреди ме Грейс. — И без това не ми е добре. Май трябва да се прибера.

— Току — що казах „така си е“ — отбелязах. — Което трудно може да мине за заяждане, Грейс. Повярвай ми, ако наистина искаш да видиш тъмната ми стра…

— Дами? — Господин Грант стоеше до мен и местеше поглед от празния ми екран към все още изключения компютър на Грейс. — Последния път, когато проверих програмата, установих, че трябва да имаме час по компютърни изкуства, а не социална беседа.

Грейс го погледна напрегнато.

— Ще ме пуснете ли да отида до сестрата? Главата ми… мисля, че синусите ми се възпаляват или нещо подобно.

Господин Грант огледа измъченото изражение, изписано върху зачервеното й лице, след което кимна в съгласие:

— Обаче искам да ми донесеш бележка от лекарския кабинет — каза, след като Грейс му благодари и се изправи. Тя не ми каза нищо, докато си тръгваше, само почука с пръсти по облегалката на стола ми.

— Колкото до теб… — започна господин Грант, след което сведе поглед към все още разтворената на чина ми енциклопедия и така и не завърши изречението си. Просто кимна, по-скоро на себе си, и се отдалечи.

Върнах се към своето извънучебно изучаване на смъртта и болестите. Защото независимо какво си мислеше Грейс, аз знаех, че в Мърси Фолс проблемите никога нямаше да приключат.

Четвърта глава Грейс

По времето, когато Сам се прибра от книжарницата същата вечер, аз бях седнала на кухненската маса и записвах новогодишните си обещания.

Пишех новогодишни обещания, откакто бях навършила девет. Всяка година на Коледа се привеждах над кухненската маса под мътната жълта светлина, облечена в пуловера си с висока яка заради течението, което ставаше от вратата към терасата, и записвах целите си за следващата година в черния тефтер, който си бях купила за целта. След което всяка година на Коледа сядах на съвършено същото място и си записвах какво бях постигнала през последните дванайсет месеца. Всяка година списъците изглеждаха идентично.

Само дето на последната Коледа не бях давала обещания. Прекарах цял месец, опитвайки се да не гледам през стъклената врата към гората и да не мисля за вълците и Сам. Седенето на кухненската маса и планирането на бъдещето ми се струваше като жестока шега в онзи момент.

Но сега, когато имах Сам и новата година беше започнала, този черен тефтер, подреден на рафта до учебниците и записките ми, не спираше да ме тормози с присъствието си. Сънувах как седя до кухненската маса, облечена в пуловера си с висока яка, сънувах как пиша упорито обещанията си, но листът си остава бял.

Така днес, докато чаках Сам да се прибере, установих, че вече не издържам. Взех тефтера от рафта и се насочих към кухнята. Преди да седна, изпих още два ибупрофена; двата, които сестрата в училище ми беше дала, в общи линии се бяха справили с главоболието ми, но исках да бъда сигурна, че то няма да се появи отново. Включих оформената като цвете лампа над масата и започнах да остря молива си, когато телефонът иззвъня. Станах и се приведох над плота, за да го вдигна.

— Ало?

— Здрасти, Грейс — трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа на баща си. Не бях свикнала да го чувам глух и неясен заради смущенията по линиите.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Какво? О, да. Всичко е наред. Обаждам се просто за да ти кажа, че с майка ти ще се приберем към девет, защото ще ходим на гости при Пат и Типа.

— Хубаво — отвърнах. Вече знаех това, мама ми го беше казала тази сутрин, докато се разделяхме — аз отивах към училището, а тя към своето ателие.

Последва пауза.

— Сама ли си?

Значи това беше причината да ми се обажда. Въпросът накара гърлото ми да се стегне, въпреки че не знаех защо.

— Не — казах. — Елвис е тук. Искаш ли да си поговорите?

Татко се направи, че изобщо не ме е чул:

— Сам при теб ли е?

Изкуших се да му кажа, че е тук, просто за да видя какво ще отговори, но вместо това споделих истината:

— Не. Каня се да си пиша домашното.