Копнеж

Мама и татко бяха наясно, че със Сам сме гаджета — двамата не пазехме връзката си в тайна — но не знаеха какво се случва в действителност. Всяка нощ, когато Сам беше оставал при мен, те си мислеха, че спя сама. Родителите ми нямаха представа какво се върти в главата ми по въпроса за съвместното ми бъдеще с него. Те си мислеха, че става дума за обикновен тийнейджърски флирт, обречен да приключи бързо. Не че не исках да знаят истината, просто за момента тяхното невежество си имаше своите предимства.

— Хубаво — каза татко. В гласа му долових неизказано одобрение. Той беше доволен, че съм сама и си пиша домашното. Това трябваше да прави Грейс вечер и Господ щеше да я порази с добре насочена светкавица, ако нарушеше рутината. — Запланувала си спокойна вечер, а?

Чух как входната врата се отваря, а след това и стъпките на Сам по коридора.

— Да — отговорих, докато той влизаше в хола, понесъл калъфа на китарата си в ръка.

— Чудесно. Значи ще се видим по-късно — обеща татко. — Приятно учене.

Затворихме едновременно. Наблюдавах Сам, който мълчаливо свали палтото си и се насочи директно към кабинета.

— Здрасти, секси — казах, когато той се върна с извадената си от калъфа китара в ръка. Усмихна ми се, но очите му си останаха сериозни. — Струваш ми се напрегнат.

Сам се тръшна на дивана и плъзна пръсти по струните. Дочу се жален дисхармоничен акорд.

— Изабел дойде в книжарницата днес — каза той с въздишка.

— Наистина ли? И какво искаше?

— Някакви книги. Освен това ми каза, че е видяла вълци край къщата си.

Мислите ми веднага се насочиха към баща й и ловната дружина, която беше повел в гората зад дома ми. По притесненото изражение на Сам съдех, че и той си мисли за същото.

— Това изобщо не е хубаво.

— Не е — съгласи се той. Пръстите му неспокойно се раздвижиха по струните, улучвайки инстинктивно един наистина красив минорен акорд. — Също така не е хубаво, че днес в книжарницата се появи ченге.

Оставих молива си и се приведох над масата към него.

— Моля? И какво искаше това ченге?

Той се поколеба.

— Оливия. Искаше да разбере дали според мен има вероятност тя да живее в гората.

— Моля? — повторих и усетих как настръхвам. Нямаше начин някой да е предположил нещо подобно. Нямаше начин. — Откъде би могъл да научи за това?

— Очевидно не мислеше, че тя се е превърнала във вълк, по-скоро се надяваше, че я крием тук или тя се е настанила някъде наблизо и й помагаме. Казах му, че според мен Оливия не е човек, който си пада особено по живота сред природата, той ми благодари и си тръгна.

— Чудно. — Облегнах се назад в стола си и се замислих. Най-изненадващото в цялата ситуация май беше фактът, че не бяха разпитали Сам по-рано. Вече бяха разговаряли с мен за Оливия и нейното „бягство“, но явно чак сега бяха направили връзката между мен и Сам. Свих рамене. — Според мен просто са следвали стандартната процедура и проверяват всеки, който е имал връзка с нея. Не мисля, че има за какво да се притесняваме. Имам предвид, че тя скоро ще се появи, нали така? Според теб кога младите вълци ще започнат да връщат човешкия си облик?

Сам не отговори веднага.

— В началото няма да останат в човешка форма за дълго. Ще бъдат наистина нестабилни. Всичко зависи от това колко е топъл денят. Освен това нещата са различни за всекиго, при това — много различни. Ситуацията е същата като с хората, които носят пуловери, докато други ходят по тениски — различни реакции на една и съща температура. Предполагам, че е възможно някои вече да са върнали човешката си форма поне веднъж през тази година.

Представих си как Оливия тича през горите в новото си вълче тяло, преди отново да се съсредоточа върху думите на Сам.

— Наистина ли? Вече? Това означава, че някой може да я е видял.

Сам поклати глава.

— Тя няма да бъде в човешка форма повече от няколко минути при това време. Съмнявам се, че са я видели. Тези трансформации не са нищо повече от… тренировки за по-късно. — Виждах, че в момента е далеч от мен, въпреки че бяхме в една и съща стая. Пред зареяния му в нищото поглед се нижеха спомени, може би от времето, когато самият той е бил млад вълк. Потреперих. Случваше се винаги, когато се замислех за Сам и родителите му. Усетих как някакво студено и отвратително чувство се разпростира в гърдите ми, докато Сам отново се наведе над китарата си. Известно време подрънква по струните, докато в крайна сметка не осъзнах, че е приключил с разговора, така че се върнах към списъка с обещанията си. Мислите ми обаче така и не можеха да се насочат към тях. В съзнанието ми продължаваше да изплува образът на Сам, трансформиращ се непрекъснато от човек във вълк, докато родителите му го наблюдават с ужас. Нарисувах си куб в горния край на страницата.

Най-накрая Сам отново се обади:

— Какво правиш? Изглеждаш ми подозрително творчески настроена.

— Съвсем мъничко — отвърнах, повдигайки вежди. Той се засмя, изсвири някакъв акорд и изпя:

— Нима Грейс се отказа от своите числа / и отдаде се на думите прекрасни?

— В това дори няма рима.