Копнеж

Въпреки че усмивката изглеждаше искрена, тя ме накара да се стегна и да се зачудя дали служителят на закона не се опитва да ме изиграе по някакъв начин.

— Грейс и Оливия са добри приятелки — продължи Кьониг. — Можете ли да ми кажете кога за последно видяхте Оливия? Не се нуждая от конкретна дата, но наистина ще ми помогнете, ако бъдете максимално точен.

Той извади малък син бележник от джоба си, отвори го със замах и приближи химикалка към белия лист.

— Ами… — замислих се. Бях видял как Оливия изтръсква снега от бялата си козина едва преди няколко седмици, но не мислех, че това ще бъде най-полезната възможна информация за Кьониг. — Видях я в центъра. Точно тук, ако трябва да съм точен. Пред книжарницата. Двамата с Грейс се мотаехме из града и срещнахме Оливия и брат й. Трябва да е било преди месеци. Ноември? Октомври? Малко преди да изчезне.

— Мислите ли, че Грейс я е виждала по-скоро?

Опитах се да издържа на погледа му и да не отместя очи.

— Убеден съм, че това е бил последният път, когато и тя е виждала Оливия.

— Доста е трудно за един тийнейджър да се оправи съвсем сам — каза Кьониг и този път се почувствах наистина убеден, че той е пределно наясно какво представлявам, че всяка негова дума е натежала от контекст, предназначен лично за мен, а аз затъвам все по-надълбоко без никакъв шанс Бек да протегне ръка, за да ме спаси. — Наистина е трудно да избяга. Има много причини, поради които хлапетата бягат и съдейки по това, което научих от учителите и семейството на Оливия, депресията явно е имала нещо общо с това й решение. Много пъти тези тийнейджъри бягат просто за да се измъкнат от домовете си, но нямат идея как да оцелеят в този недружелюбен свят. Така че понякога те бягат просто до вратата на съседната къща. Понякога…

Прекъснах го, преди да е продължил:

— Полицай… Кьониг, нали така беше? Знам какво се опитвате да кажете, но Оливия не е в къщата на Грейс. Грейс не е изнасяла тайно храна, нито й е помагала по някакъв друг начин. Самият аз съм загрижен за Оливия и ми се иска отговорът да беше толкова прост. Бих искал да е прост, защото това ще донесе утеха и за Грейс. Бих искал да ви кажа, че знам къде точно се намира Оливия. Но самите ние бихме искали да знаем къде е тя и кога ще се прибере точно толкова, колкото и вие.

Дали и Грейс създаваше така най-полезните си лъжи — манипулирайки истината, за да я превърне в нещо, на което самата тя би могла да повярва.

— Разбирате, че бях длъжен да попитам — произнесе той с равен тон.

— Разбирам.

— Е, благодаря ви за отделеното време и ще ви помоля да ме информирате, ако научите нещо. — Кьониг понечи да се обърне, за да си тръгне, но се спря насред движението. — Какво знаете за гората?

Замръзнах. Бях неподвижен вълк сред дърветата, молещ се да не бъде забелязан.

— Моля? — промълвих тихо.

— Семейството на Оливия каза, че тя е правила много снимки на вълците в гората и че Грейс също се е интересувала от тях. Споделяте ли този интерес?

Всичко, на което бях способен, бе да кимна безмълвно.

— Мислите ли, че самата тя би могла да е отишла в гората, наместо да избяга в друг град?

Паниката ме сграбчи в ледените си обятия, когато си представих как полицията и семейството на Оливия претърсва горите акър4 след акър, дърво по дърво за следи от човешко присъствие. И неминуемо открива колибата на глутницата. Положих усилия, за да може гласът ми да прозвучи спокойно.

— Оливия никога не е оставяла у мен впечатлението на човек, който си пада особено по живота сред природата. Така че силно се съмнявам да се е случило нещо подобно.

Кьониг кимна, сякаш на самия себе си.

— Е, благодаря ви отново.

— Няма проблем — казах. — Успех.

Звънчето на вратата иззвъня, когато я затвори след себе си. Веднага щом видях как патрулната му кола завива зад ъгъла, облегнах лакти на щанда и покрих лицето си с длани. Божичко.

— Чудесно отиграно, генийче — ухили ми се Изабел, надигайки се иззад рафта с научна литература. — Изобщо не звучеше психиран.

Не й отговорих нищо. Всички неща, за които ченгето можеше да ме попита, пробягваха из мислите ми, карайки ме да се чувствам по-нервен, отколкото когато беше тук. Можеше да ме попита къде е Бек. Или дали съм чувал за трите изчезнали хлапета от Канада. Или пък дали знам нещо относно смъртта на брата на Изабел Кълпепър.

— Какъв ти е проблемът? — попита Изабел, приближавайки се към мен. Плъзна купчинка книги по щанда и сложи кредитната си карта върху тях. — Справи се перфектно. Пък и това беше просто рутинна процедура. Той не подозира нищо. Мили Боже, ръцете ти треперят!

— От мен би излязъл направо кошмарен престъпник — отвърнах… но това не беше причината, заради която ръцете ми трепереха. Ако Грейс беше тук, бих могъл да й кажа истината: че не бях говорил с ченге, откакто родителите ми бяха изпратени в затвора, задето прерязаха вените на китките ми. Самият вид на полицай Кьониг беше извлякъл на повърхността стотици спомени, неща, за които не се бях сещал от години.

Долових насмешка в гласа на Изабел.