Читаем Копринената паяжина полностью

Отпуснаха се едновременно на канапето, прегръщаха се, докосваха се, галеха се, уверяваха се взаимно в любовта си един към друг и с думи, и с жестове…

Всеки даде на другия това, от което се нуждаеше… и дори много повече…

* * *

— Харесвам тази къща — каза Ерик.

Двамата лежаха в нейното легло. Станаха, облякоха се и вечеряха заедно с Терън, който посрещна с възторг Ерик. Изкъпаха го заедно, радваха му се и играха с него, докато му се приспа и трябваше да бъде сложен в креватчето. Сега Катлийн лежеше сгушена до мъжа, когото обичаше.

— Благодаря — отговори му тя тихо, замислено. Погали долната част на ръката му с пръсти. — Но знаеш ли, не е много удобна — доста е отдалечена от града. Искам да кажа, че е чудесна за уикенда, но аз бих предпочела да живея по-близо до града. Например в твоето жилище — завърши тя с несигурен глас.

Ерик протегна ръка и повдигна брадичката й така, че да може да вижда лицето й. Той я гледа замислено известно време, после каза нежно:

— Ти си едно малко чудо, Катлийн. Знаеш ли това? Никога не бих посмял да те помоля да се откажеш от тази къща и да дойдеш в моето много по-скромно жилище.

— Знам, че не би могъл, но аз наистина искам да живея там. Тук можем да идваме от време на време. Желанието ми е да довърша мебелирането на твоето жилище и да живея в него с теб и Терън. — Погледна го с примамващи очи. — Нямам търпение да те вкарам в онази голяма вана.

Той се засмя, после я погледна сериозно:

— Все още се боря за място под слънцето, Катлийн. Всеки цент, който получавам, влагам в бизнеса си. Няма да мога да поддържам този жизнен стандарт, на който ти си свикнала.

— Това никога не е било от значение за мен. Питах се защо Сет не завеща по-голямата част от имуществото си на мен. Сега разбирам. Той е знаел, че ще се чувствам неудобно обезпечена.

— Той е знаел, че аз ще се чувствам неудобно — целуна я по челото и погали с пръсти устните й. — Обичам те, Катлийн.

Тя се повдигна на лакти и каза:

— Обичам те, Ерик. Повече от която и да било къща. Повече от всякакво наследство. Повече от всичко. Никога няма да бягам от теб отново. Ти си моята сигурност, моят дом, моят живот. Повярвай ми, разбрах най-сетне, че бягството не предлага разрешение на проблемите. Само удължава мъчително агонията. Ако не бях останала сираче на възрастта, на която бях, може би нямаше да се страхувам толкова много от проблемите и рисковете, които съпровождат човешкия живот. С ума си знаех, че е по-добре да се изправя с лице към проблемите, отколкото да се спасявам от тях с бягство, но понякога чувствата излизаха по-силни от разума…

— Питала ли си се някога защо трябваше да минем през това чистилище? Защо, след като се срещнахме в Маунтин Вю и се влюбихме, че признахме любовта си, не се оженихме и не създадохме семейство, а трябваше да се борим така дяволски трудно за всичко това?

Катлийн мисли дълго за отговора си.

— Не мисля, че когато се срещнахме, бяхме достатъчно зрели да поемем отговорностите на този вид отношения. Бяхме твърде концентрирани в себе си, за да можем да помислим и за другия — искам да кажа, че не бяхме готови още да се обвържем взаимно… Щастието ни сега е много по-ценно именно защото го постигнахме толкова трудно. Освен това нямаше да познаваме Сет… Мисля, че и двамата научихме истинското значение на любовта от него.

Ерик мълча цяла минута, преди да каже:

— Твърде млада си, за да бъдеш толкова мъдра.

— Ето какво иска да чуе една жена, легнала гола с мъжа си — че е мъдра.

Той се разсмя.

— Хайде да донесем Терън тук да спи с нас тази нощ.

— Окей, но по-късно. Егоистка съм и те искам още малко изцяло за себе си.

— Мисля, че ще мога да издържа това изпитание.

Тя го целуна и както ставаше обикновено с всички техни целувки — от лека ласка, целувката й се превърна в целувка на страстна самозабрава. Когато оттегли накрая устни от неговите, попита го задъхано:

— Кога ще се ожениш за мен? Утре?

— Той се протегна мързеливо.

— О, не знам — очите му се спряха на гърдите й и той проточи гласните. — До утре може да загубя уважението си към теб.

Зелените очи на Катлийн се присвиха и тя плъзна бързо ръка надолу по тялото му.

— Точно сега нямам нужда от твоето уважение.

Той бързо пое дъх, когато пръстите й се впиха в него.

— Може би ние… може би трябва все пак да определим дата… о, Катлийн…

— Знаеш ли какво искам?

— Не, но всичко мое е и твое — отвърна той. — Всичко, скъпа, всичко…

Тя се засмя тихичко и продължи:

— Искам всички да отидем в Арканзас и да се оженим в параклиса на Маунтин Вю. Искам Една и Би Джи да бъдат с нас. Можем да поканим още майка ти, Боб и Сали, Джейми и Дженифър, Джордж и Алис — може би и Елиът ще дойде. И, разбира се, Терън.

— Точно сега — прошепна Ерик — съм съгласен с всичко.

Тя отпусна коси над гърдите му, наведе се над него, докосна устните му и попита:

— Обичаш ли ме?

— Да, господи, да.

Той хвана ръката й със своята и я притисна към себе си. Сините му очи пронизаха тъмнината като маяк и я обгърнаха в светлината си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века