Читаем Копринената паяжина полностью

Катлийн отвори уста да протестира, но нима можеше да каже нещо, което да не прозвучи неучтиво? Неизвестно защо, не й се искаше да остава сама с Ерик. Може би защото чарът му прекалено силно й напомняше за Дейвид Рос. Или, както Ерик сам беше предположил, защото по принцип се отнасяше с подозрение към журналистите изобщо. В програмата на Маунтин Вю нямаше нищо скрито и може би защото лагерът й беше толкова скъп, настръхваше при мисълта, че някой може да започне да ровичка за скандал там, където няма такъв.

— Вие двамата побързайте — иначе ще си останете гладни. Няма да разрешим на никой да получи втора порция, докато вие не си вземете полагаемото — пошегува се Една.

Би Джи и Една се отправиха към трапезарията, хванати под ръка.

— Къде е колата ви? — запита Катлийн.

— Паркирана е до бунгалото ми.

Тя се обърна и пое по пътечката между дърветата към бунгалата, определени за гости.

Не беше далече, но докато стигнаха до паркирания му блейзър, остана без дъх. Може би защото извървя разстоянието прекалено бързо. Той, изглежда, усещаше, че не се чувства добре с него. Докато отваряше капака на багажника, стори й се, че вижда трапчинка на бузата му, прикрита отчасти от мустаците.

Той отвори черна пластмасова кутия, извади от нея патрон за видеокамерата. Катлийн никога не беше виждала отблизо видеокамера и беше заинтригувана против волята си.

— Ще можеш ли да носиш това? — Той посочи с глава нещо като дълга кръгла чанта.

— Разбира се — отговори тя веднага, протегна ръка и едва не я изкълчи, когато се опита да я вдигне. Не очакваше, че чантата е толкова тежка.

— Какво има вътре?

— Триножник.

— Тежи цял тон — оплака се Катлийн.

— Знам. Затова те помолих да ми помогнеш — намигна й шеговито. — Освен това само аз имам право да докосвам камерата си.

Умело затвори капака с една ръка и двамата се отправиха обратно през двора към трапезарията. Не размениха нито дума, а и Катлийн много се съмняваше дали би могла да каже нещо. Докато стигнат, тежестта на триножника я остави почти без дъх.

Ерик кавалерски задържа вратата и тя успя да му хвърли гневен поглед, преди да влезе. Посрещнаха ги гласовете на двеста деца, събрани заедно.

— Къде да поставя триножника? — запита той, като оглеждаше помещението.

— Това е въпрос с повишена трудност, господин Гуджонсън — измърмори тя едва чуто.

— Тц-тц, госпожице Хейли.

— Ето ви и вас — Една прекъсна добре подбрания хаплив отговор на Катлийн, като се засуети около тях. — Ерик, защо не си монтираш съоръженията върху подиума? Там никой няма да те безпокои. Побързайте да си вземете храна и елате при нас на най-отдалечената маса. Там е сравнително по-тихо.

Ерик пое калъфа от Катлийн и го остави заедно с камерата си на подиума.

— Да тръгваме ли? — Ерик потърка нетърпеливо ръце и посочи с глава към оставената на шубера храна.

— Разбира се — отговори хладно Катлийн. — Смятам, че ще бъдете изненадан от храната. По-вкусна е и от домашната.

— Точно сега всичко ще бъде добре дошло за мен. Цял ден не съм ял нищо и съм гладен като вълк.

— Да не се страхувате за фигурата си? — подхвърли тя подигравателно.

В очите му проблеснаха весели искрици, когато погледна надолу към нея.

— Не. Много по-голямо удоволствие за мен е да следя вашата.

Катлийн прехапа устни, за да задържи хапливия си отговор на нахалната му закачка. Трябваше да го представи на жените, които работеха в кухнята на Маунтин Вю и три пъти на ден осигуряваха на лагерниците и управата вкусна храна. По-голямата част от тях бяха достатъчно възрастни да бъдат майки на Ерик, но всички реагираха кокетливо на прекомерната му хвалба по повод на храната.

Много бързо чиниите им бяха натрупани с печено и зеленчуци. Катлийн протягаше ръка за чаша леден чай с мента, когато Ерик я хвана и демонстративно я помириса.

— От вас ли лъха аромат на праскови?

Праскови? Гланцът й за устни? Пребори се с импулса да прекара нервно език по тях. Очите му съсредоточено оглеждаха лицето й, като че ли се опитваха да открият нещо неуловимо.

— Праскови? — повтори тя невинно. — О, разбира се, плодовият сладкиш с праскови на таблата ви.

Вдигна към него очи с чувство на победител, за да установи с трепване, че той не приема обяснението й. Топлината в очите му, приковани върху лицето й, я изпълни с неясна тревога; дръпна ръката си няколко пъти, преди той да разтвори пръсти и да я освободи.

— Прекрасно. Обичам праскови.

Отговорът му засили вътрешното напрежение на Катлийн — неизвестно защо, тя откри в него нюанс на неясна заплаха.

Присъединиха се към другите възпитатели и Харисънови, които вечеряха на отделна маса. Ерик беше представен на всички и той се извини предварително, ако обърка или забрави някои имена през първите няколко дни.

Вечеряше с апетит, но любезно отговаряше на всички въпроси. Според Катлийн възпитателките бяха прекалено и отблъскващо внимателни към него, но Ерик се отнесе към всички по един и същ начин, независимо от това колко грознички или симпатични бяха.

Истински любимец на жените, помисли си тя язвително.

— Разкажете ни за себе си, Ерик — обади се Би Джи. Ерик сви скромно рамене.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века