Кошерът на Хелстрьом

„Из дневника на Нилс Хелстрьом: Трима от нашите по-млади генетици днес са влизали в помещението с плодовитите женски и по-възрастните колонисти порицаха поведението им. Наложи се за кой ли път да обясня, че този факт е несъществен. Стремежът за продължаване на рода при младите специалисти не бива да се подтиска, защото се нуждаят от пълна свобода на умствените си способности. Самият аз съм си позволявал понякога подобни волности и старите колонисти го знаят добре. Естествено и мен са ме порицавали. Кога най-сетне ще разберат, че дори на този етап, все още не сме овладели всички тънкости на генетичното манипулиране? За щастие, старите умират един по един. Дори и тук е в сила нашият девиз: «Към резервоарите — състарени, от резервоарите — обновени». Естествено, ще изследваме внимателно полученият от този набег наследствен материал. Талантът се открива, когато го търсиш. А всички знаем, колко отчаяно се нуждае Кошерът от таланти.“

Меривейл беше подразнен от тона, с който му говореше Перюджи по телефона, но въпреки това се постара да прикрие раздразнението си със спокойни отговори. Перюджи беше разгневен и не правеше никакви опити да сдържа чувствата си. За Меривейл, Перюджи не беше нищо повече, от единствената пречка към поредното повишение. Меривейл вярваше, че го познава добре, но ето че сега донякъде беше обиден от тона на превъзходство, който недвусмислено говореше, за по-високото положение на другия в Агенцията.

Меривейл бе извикан за този разговор направо от следобедното съвещание с новата група, която предстоеше да отпътува за Орегон. Напуснал бе неохотно съвещанието, но не посмя да се забави. Перюджи не обичаше да чака. Перюджи беше един от богоизбраните, които почти ежедневно се срещаха лично с Шефа. Може би дори знаеше кой всъщност е Шефа.

Върху гладката полирана повърхност на бюрото бе поставен нож за разрязване на книги, оформен като миниатюрна кавалерийска сабя. Меривейл го вдигна, докато слушаше, и започна нервно да забива върха му в бележника, като преглъщаше болезнено в миговете, когато разговорът придобиваше неприятна насока.

— Това беше в началото на месеца, Дзюл — рече Меривейл, макар да си даваше сметка, че обяснението му е недостатъчно. — Тогава не знаехме много неща, които са ни известни сега.

— И какво знаем сега? — запита насмешливо Дзюл.

— Знаем, че там има някой, който не се поколеба да… премахне нашите хора.

— Това го знаехме и преди!

— Но нямахме представа докъде би могъл да отиде този някой в играта на криеница.

— Нима разполагаме с толкова много сътрудници, че можем да си позволим да ги губим само за да установяваме подобни маловажни факти?

Какъв лицемер! Никой досега не бе изгубил повече агенти от Перюджи. Пък и двете групи действаха изключително по негови разпореждания.

Меривейл удари рязко с ножа и се намръщи, когато забеляза, че е повредил полираната повърхност. Ще трябва да нареди да сменят бюрото веднага щом приключи с разговора.

— Дзюл, всеки един от агентите ни знае добре, че тази работа е рискована. Никой от тях не си прави илюзии.

— Но дали знаят колко рискуваш ти?

— Това не е честно — измърмори Меривейл, като същевременно се питаше какво всъщност целеше Перюджи. Защо бе преминал към неочаквана атака? Може би бе имал неприятности горе?

— Ти си глупак, Меривейл — кресна Перюджи. — Изгуби трима от най-добрите ни сътрудници.

— Следвах дадените ми инструкции и ти го знаеш.

— И въз основата на тези инструкции даде всичко от себе си.

— Точно така. — Меривейл почувства, че под якичката му се е насъбрала пот и прокара пръст отдолу. — Нямаше никакъв друг начин да узнаем какво се е случило с Портър. Ти ми нареди да го изпратя сам. Цитирам дословно думите ти.

— А когато Портър взе и изчезна?

— Тогава пак ти каза, че може би е имал лични причини за да го направи!

— Какви лични причини? Досието на Портър бе едно от най-чистите.

— Нали каза, че не се разбирал с жена си.

— Казвал ли съм? Не помня такова нещо.

Такава значи щеше да е новата тактика, помисли си Меривейл. Стомахът му се сви болезнено.