Кости по хълмовете

Тълпата замърмори гневно. Беше най-голямата, към която се обръщаше от пристигането си на юг. Повечето бяха млади мъже; имаше и много гологлави момчета, които още не бяха слагали тюрбан. Джелауддин бе открил, че най-напред стига до младите, но те водеха и опитни воини от възвишенията, за да го чуят как говори. Ако беше жив, шахът сигурно щеше да се опита да направи същото, но смъртта му се оказа идеалният повод да накара силните мъже да грабнат оръжието. Той говореше със страст за чужденците, които се надсмиваха над вярата и оскверняваха светите места. Те пиеха думите му. Джелауддин вдигна ръце да ги успокои и всички замълчаха, насочили цялото си внимание към това, което щеше да им каже. Бяха негови.

— Видях как воините убиват и отвеждат нашите жени и деца, как ги откъсват от ръцете на съпрузите им. Забулените биваха събличани и изнасилвани публично. В Бухара убиха един имам на стълбите на синята джамия и един от тях се изпика върху тялото му. Щях да избода собствените си очи заради видяното, ако не ми трябваха, за да отмъстя в името на Аллах!

Мнозина наскачаха на крака, обхванати от ярост и вълнение. Вдигнаха сабите си високо във въздуха, като припяваха свещените думи за война. Джелауддин се обърна да погледне братята си и видя, че те също са се изправили и крещяха с останалите. Примигна изненадано — не беше очаквал, че ще бъдат толкова повлияни от думите му. А ето че и те бяха изтеглили саби и очите им блестяха от гняв. Бяха видели всичко, което бе видял и Джелауддин, но въпреки това думите, горещият безжизнен въздух, нуждата беше подпалила кръвта им. Дори Тамар започна да скандира с воините на исляма и да повтаря думите на пророка. Сърцето на Джелауддин се изпълни от мощния рев. Нима баща му е знаел, че ще стане така? Имаше чувството, че балансира върху ръба на меч. Ако се подхлъзнеше, щеше да изгуби всичко, но тежестта на вярата им превръщаше мечтите му в реалност. Вестта се разпространяваше в района и хората вече сами се стичаха при него. Беше призовал за свещена война срещу монголските нашественици и неговите думи и обещания бяха подпалили страната. Имами проповядваха в джамии, които никога не бе посещавал, че той е воин на Бога. Задачата му беше просто да поддържа този огън, след което да го насочи на север.

Усмихна се на събралата се тази вечер тълпа. Знаеше, че ще го последва до следващия град и по-нататък. Щеше да пристигне в Кабул като духовен водач на цяла армия и градът щеше да я на направи по-грамадна от всичко, което бе виждал. Може би ръката на Бог наистина го насочваше във всичко това. Не знаеше. Беше лош съсъд за Аллах, но как иначе действаше Бог, ако не чрез хората? Може би той бе инструментът на отмъщението. Аллах беше наистина добър, щом му даваше втори шанс.

Монголските тумани препуснаха на стотици мили във всички посоки — експлозия от хора и коне, атакуващи всяко място, където имаше хора за сплашване. Вестта кого търсят се разпростираше с почти същата скорост и слуховете за огромни богатства срещу предадена информация сякаш имаха криле. На десетия ден Джебе намери човек, който каза, че познава планините, в които са се установили хашишините. Други двама пък твърдяха, че имали познато семейство, което работело за тях в крепостта им. Всеки път унищожаването на градовете се прекратяваше на момента и това накара още повече хора да се явят пред военачалниците в отчаян опит да се спасят. На два пъти съгледвачи се връщаха от безплодни обиколки, без да успеят да открият града на хашишините. Онези, които ги бяха подвели, бяха глупаци или лъжци, но бяха убити и туманите продължиха нататък.

Чагатай беше тръгнал на север със Субодай почти по същия път, по който военачалникът бе преследвал шаха. В подножието на една стръмна планина откриха малко село и го изгориха до основи, след което продължиха към следващото. Там се срещнаха с първенците, които замолиха за среща насаме. Субодай я уреди и след като чу какво имат да кажат, един от тях не се прибра в дома си. Вместо това замина с монголския военачалник, който препусна с пълна скорост обратно към Чингис. Когато пристигнаха при хана, трима други вече бяха тук да вземат златото, всеки с различна версия за местоположението на хашишините.

Чингис посрещна Субодай с уморена физиономия.

— Още един ли, Субодай?

Възбудата на военачалника се изпари.

— И други ли има? — попита той.

Чингис кимна.

— Или са крадци, които си мислят, че ще им дам каруци със злато срещу лъжи, или хашишините са подшушнали различни места къде ли не. Ако съществуват толкова отдавна, колкото твърди Юсуф, по-скоро е второто.

— Водя един, който твърди, че знае, господарю. Не мисля, че е глупак или крадец като останалите.

Чингис вдигна вежди. Преценките на Субодай рядко бяха погрешни.

— Доведи го в гера, но първо да го претърсят за оръжие — отвърна той.