Кости по хълмовете

Съвсем инстинктивно Чингис удари здраво младежа през лицето. Беше в доспехи и бронираната с пластини от ковано желязо ръка разкъса бузата на момчето и го събори. Чингис изтегли меча си и в същия миг тълпата сякаш избухна около него. Видя да се появяват още ножове и замахна към онзи, който държеше коня му, като заби острието надолу в гърдите му. Мъжът умираше, но успя да го хване за крака, ръката му се замята лудо и ножът отвори разрез в бедрото на хана. Чингис изсумтя от болка, замахна отново и този път почти му отсече главата. Чуваше нападателите да викат навсякъде около него, но стражите вече се събираха да защитят хана. Не знаеха, а и не ги вълнуваше кои точно са нападателите. Хвърлиха се към множеството, съсичайки мъже и жени наред, докато не осеяха земята с трупове.

Докато Чингис седеше задъхан в седлото, момчето с разкъсаната буза дойде на себе си и му скочи. Един от стражите го наръга отзад и го изрита от острието, просвайки го на земята при останалите. Пазарът вече се беше опразнил, макар че по улиците продължаваха да ехтят писъци и да се чуват бягащи стъпки. Чингис докосна раната. Беше получавал и по-тежки. Кимна на стражите. Знаеше, че се страхуват от гнева му, че изобщо са позволили да бъде приближен. Всъщност Чингис вече беше решил да ги обеси заради тяхното невнимание, но моментът не бе подходящ да им го казва — намираха се на един меч разстояние от него и все още бяха готови да убиват.

Изчака да пристигнат нови войници от туманите начело със Субодай и Хаджиун. Прокара пръст през гърлото си и хвърли поглед към стражите. Те посърнаха в седлата си и войнственото им настроение ги напусна, когато отнеха оръжията им.

— Трябваше да го очаквам — рече вбесеният на себе си Чингис. Може би самият град го беше направил непредпазлив. Винаги се намираха такива, които да мразят човек, събарял империи. Никога не биваше да се отпуска в град, дори в Самарканд. Изруга под нос при мисълта, че в продължение на месеци враговете му са знаели къде точно да го намерят. Това бе едно от преимуществата на номадския живот — врагът трябваше да положи усилия само за да разбере къде си.

Хаджиун се беше спешил да огледа мъртвите. Почти четиридесет души бяха съсечени от стражите и някои все още бяха живи и кървяха. Военачалникът нямаше интерес да разбере кой е виновен и кой — невинен, нито пък изпитваше някакво състрадание. Брат му беше нападнат и той се канеше да заповяда на хората си да довършат онези, които все още се движеха, но се поколеба и вдигна ръка.

Двама младежи бяха паднали близо един до друг още при първата атака. Носеха роби като онези, които защитаваха пустинните араби от пясъчните бури. Отдолу гърдите им бяха голи и Хаджиун видя еднакви знаци ниско на гърлата им. Разгърди ги още повече и направи знак на един воин да стори същото с останалите, независимо дали са мъже или жени. Откри още шестима със същия знак. Всички бяха мъртви.

Чингис го видя да се обръща към един млад арабин, който стоеше до Субодай.

— Ти. Какво означава това?

Юсуф Алгани поклати глава със стиснати устни:

— Никога не съм виждал този знак преди.

Чингис впери поглед в него. Знаеше, че той крие нещо.

— Написано е на твоя език — рече той. — Прочети го.

Юсуф показно огледа първия, когото беше открил Хаджиун. Зачете отдясно наляво и Хаджиун забеляза как треперят ръцете му.

— Господарю, думата означава „спокойствие“. Само това знам.

Чингис кимна, сякаш приемаше отговора. Когато Юсуф не погледна към останалите, той рязко прочисти гърлото си, спеши се и се озъби, когато кракът пое тежестта на тялото му.

— Дръжте го — заповяда той.

Преди Юсуф да успее да реагира, мечът на Субодай опря гърлото му. Металът бе топъл.

— Знаеше, че знаците са едни и същи, момче — рече Чингис. — Кажи ми кой може да носи тази дума на гърдите си. Кажи ми и ще останеш жив.

Дори и заплашен по такъв начин, Юсуф продължаваше да оглежда пустия пазар в търсене на евентуални наблюдатели. Не видя никого, но знаеше, че все някъде се спотайват и други. Думите му щяха да намерят пътя до онези, които бяха поръчали убийството.

— Ще напуснеш ли града, господарю? — попита той. Гласът му бе леко задавен от натиска на меча.

Чингис вдигна вежди, изненадан от куража му. Или пък от лудостта — не знаеше какво друго би могло да предизвика повече страх от опрян в гърлото меч.

— Да, момче, напускам го днес. А сега говори.

Юсуф преглътна на сухо.

— Хашишините носят такъв знак… такава дума, господарю. Това наистина е всичко, което знам.

Чингис бавно кимна.

— Значи няма да е трудно да бъдат открити. Свали меча, Субодай. Този ни е нужен.

— Намерих го за полезен, господарю — отвърна Субодай. — С твое разрешение, ще пратя вест на военачалника. Няма да е зле да прегледа хората си за този знак, а може би и всички в града. — Още не изрекъл последните думи, той се обърна, сграбчи Юсуф и го разгърди, преди онзи да се опомни. Кожата беше чиста и Юсуф изгледа сърдито военачалника, докато се оправяше.

— Наистина няма да е зле — съгласи се Чингис.