Кости по хълмовете

Арслан изсумтя и го прекъсна, без да го е грижа за гневното пламъче, което предизвика. От много време никой не беше прекъсвал Чингис, дори най-близките му роднини.

— Докато не дойдем и не избием техните крале и шахове и не съборим стените им — рече Арслан. — Ти най-добре от всички показа слабостта на градовете, а сега ги приемаш? Сигурно ще си издигнеш и статуи като онези до стените. Тогава всеки ще може да погледне каменното лице и да каже: — „Това е Чингис“. Така ли е?

Ханът стоеше абсолютно неподвижно, докато говореше, а пръстите на дясната му ръка тихо барабаняха по дървената пейка. Арслан долови излъчващата се от него заплаха, но не се боеше от никого и отказа да се свие уплашен.

— Всеки човек умира, Чингис. Всеки. Само си помисли какво означава това. Никой от нас не остава запомнен за повече от едно или две поколения. — Вдигна ръка, когато Чингис понечи да заговори. — Да, знам, че припяваме имената на велики ханове край огньовете и че в Дзин има библиотеки, в които се разказва за миналото преди хиляди години. И какво? Мислиш ли, че мъртвите ги интересува, че имената им се изговарят на глас? Не ги е грижа, Чингис. Тях ги няма.

Да чуе този глас бе почти като да се върне отново в младостта, когато светът беше по-прост.

— Ако се боиш и не правиш нищо, има значение — продължи Арслан. — Това разяжда хората, когато си мислят, че са страхливци. Има значение как отглеждаш синовете и дъщерите си. Има значение жената, която те топли нощем. Радостта, че си жив, удоволствието от добрата напитка, другарството и историите — всичко това има значение. Но когато станеш прах, другите продължават нататък без теб. Нека всичко да продължи, Чингис, и намери покой.

Ханът се усмихна на строгия му тон.

— Значи да смятам, че няма да управляваш Самарканд от мое име, стари приятелю.

Арслан поклати глава.

— О, ще направя каквото ми предлагаш, но не за да бъда запомнен. Ще го направя, защото старите ми кокали са уморени от спане на твърдата земя. На жена ми тук й харесва, а искам и тя да се чувства щастлива. Това е основателна причина, Чингис. Един мъж винаги трябва да се грижи за удоволствието на жена си.

Чингис се засмя.

— Никога не мога да позная дали играеш игрички, или говориш сериозно — рече той.

— Няма начин, Чингис. Твърде стар съм за игри. На път съм да стана твърде стар и за жена си, но днес това не е важно.

Чингис го тупна по рамото и стана. Понечи да протегне ръка и да помогне на Арслан да се изправи, но я отдръпна миг преди старият военачалник да се засегне.

— Ще ти оставя пет хиляди мъже. Може да разрушиш част от града, за да им построиш казарма. Не им позволявай да се размекват, старче.

Усмихна се, когато Арслан показа презрението си към подобна идея.

Чингис яздеше през пазара към главната порта на Самарканд. Само мисълта отново да пътува със семействата и туманите беше достатъчна, за да пропъди усещането за стягане, което го преследваше в града. Зимата бе дошла отново в земите на шаха, макар все още да имаше топли дни. Той почеса разсеяно възпаленото петно на ръката си, докато водеше коня по павираната улица. Хубаво щеше да е да усети отново трева под копитата. Осем тумана го чакаха да напусне града, построени в боен ред в нивите около Самарканд. Навършилите четиринадесет години момчета бяха попълнили редиците, а беше намерил пет хиляди добри бойци и за Арслан.

Зад туманите герите бяха прибрани в каруци и народът отново беше готов за път. Все още не знаеше накъде ще ги поведе. Но това нямаше значение и Чингис си повтори старото номадско правило, докато приближаваше портата под лъчите на зимното слънце. Не беше необходимо да стоят на едно място, за да живеят, за разлика от тези около тях. При племената важните неща от живота продължаваха независимо дали са се разположили на лагер на някой слънчев речен бряг, нападат вражески град или очакват сурова зима. За известно време в Самарканд той беше забравил това, но Арслан му бе помогнал да си събере мислите.

Градската тълпа гледаше да стои възможно по-надалеч от мъжа, който можеше да нареди смъртта на всеки, който му попадне в полезрението. Чингис почти не забелязваше погледите им, докато приближаваше портата и гледаше навън към редиците воини.

Понито му изведнъж подскочи и го хвърли напред. Чингис видя, че някакъв човек е излязъл от тълпата и е хванал юздата. Рязкото дръпване бе завъртяло главата на коня и го беше накарало да закове на място. Стражите вече изтегляха мечовете си и отваряха уста да извикат, но Чингис се обърна твърде бавно, за да види как втори нападател се хвърля към него — изкривено младо лице, на което още не беше поникнала брада. Появи се нож и момчето се опита да го забие през дебелата броня в тялото му.