Кости по хълмовете

Със странно чувство за гордост Чингис показа Самарканд на човека, който щеше да управлява града. Арслан бе запленен от водоснабдителната система и пазарите с тяхната сложна мрежа доставчици, докарващи стоки от хиляди мили. Чингис междувременно бе открил златните мини, които пълнеха хазната на шаха. Първоначалните стражи бяха избити и мините — разграбени, когато той осъзна значението им на картите. После прати в тях нови работници и някои от най-умните си млади воини, за да се научат как да извличат злато и сребро от земята. Откри, че това е една от добрите страни на града. Можеше да поддържа повече хора, отколкото познатият начин на живот в равнините. И тези хора можеха да се използват за издигането на други, може би дори още по-големи неща.

— Ще трябва да видиш мината — каза Чингис на Арслан. — Копали са в земята като мармоти и са построили огромни пещи, за да отделят среброто и златото от скалата. Повече от хиляда души копаят, а още толкова и половина отгоре разбиват скалата на прах. Като същински мравуняк е, но от него излиза металът, благодарение на който действа градът. Всичко останало се върти около него. Понякога ми се струва, че съвсем скоро ще разбера как са започнали да ценят метала. Той изглежда като нещо изградено на лъжи и обещания, но по някакъв начин действа.

Арслан кимна, но повече наблюдаваше Чингис, отколкото слушаше — и без това тези неща не му бяха особена грижа. Беше се отзовал на призива му, защото знаеше, че Чингис едва ли би го повикал без основателна причина. Тепърва трябваше да разбере защо градовете изведнъж са станали толкова важни за по-младия мъж. В продължение на два дни обикаля с Чингис Самарканд и двамата разговаряха. Не пропусна да долови вътрешното напрежение на хана. Жената на Арслан бе получила стаи в двореца и изглеждаше омаяна от огромните бани и дзинските роби, които й беше осигурил Чингис. Самият Арслан с интерес забеляза, че нито една от жените на Чингис не е напуснала лагера от гери извън града.

На третия ден по пладне ханът спря край един пазар и седна с Арслан на някаква стара пейка. Сергиите бяха пълни с народ, а собствениците им се изнервиха от присъствието на монголи сред тях. Двамата мъже се настаниха удобно и отпращаха онези, които идваха да им предложат плодови сокове или солен хляб и месо.

— Самарканд е чудесен град, Чингис — рече Арслан. — Но преди ти не се интересуваше от градове. Видях, че се взираш към лагера всеки път, когато ходим по стената, и не ми се вярва, че ще се задържиш дълго тук. Кажи ми защо аз трябва да го направя.

Чингис скри усмивката си. Старецът не бе изгубил острия си ум през годините, в които го нямаше.

— По едно време си мислех, че трябва да превзема градове за моя народ, Арслан. Че това ще е бъдещето ни. — Поклати глава. — Но не е, поне за мен. Вярно, това място си има своята красота. Може би е най-доброто гнездо на плъхове, което съм виждал някога. Помислих си, че ако наистина разбера начина, по който работи, може би ще мога да управлявам от някой град и да прекарам последните си дни в мир, докато синовете и внуците ми продължават да завладяват. — Чингис потръпна, сякаш бе духнал студен вятър. — Не мога. Ако чувстваш същото, можеш да си тръгнеш и да се върнеш в степите с моята благословия. Ще унищожа Самарканд и ще продължа нататък.

Арслан се огледа. Не му харесваше да бъде заобиколен от толкова много хора. Бяха навсякъде и близостта им бе смущаваща за човек, прекарал голяма част от живота си в откритите степи само със син или жена. Предполагаше, че Самарканд не е място за воин, макар и да ставаше за един старец. Със сигурност жена му мислеше същото. Арслан не бе сигурен дали би могъл изобщо да се почувства спокоен тук, но чувстваше, че Чингис се стреми към нещо и се помъчи да го разбере.

— Навремето се интересуваше само от разрушаването на градове — рече най-сетне той.

— Тогава бях по-млад — отвърна Чингис. — Мислех си, че човек трябва да хвърли най-добрите си години срещу враговете и след това да умре, обичан от своите и мразен от другите. — Засмя се. — Все още го мисля, но когато си отида, градовете ще бъдат построени отново и няма да ме запомнят.

Арслан примигна изненадан от думите на великия хан, когото бе познавал почти от момче.

— Какво значение има това? — невярващо попита той. — Май прекалено много си слушал Темуге. Той все дърдори за нуждата от история и записи.

Чингис махна нетърпеливо с ръка. Разговорът беше на път да кривне в друга посока.

— Не, не е от Темуге. Цял живот съм се сражавал и ще продължа да се сражавам, докато не остарея и остана без сили. Тогава синовете ми ще владеят още по-обширни земи, както и техните синове след тях. Това е пътят, който положихме заедно, Арслан, когато ме държеше единствено омразата и Елук владееше вълците.

Забеляза изумлението на Арслан и продължи, като се мъчеше да намери подходящи думи за смътните си идеи.

— Хората в този град не ловуват, за да ядат, Арслан. Живеят по-дълго от нас и вярно, животът им е по-изнежен, но пък само в това няма нищо лошо.