Кости по хълмовете

Когато приключиха, слънцето беше напълно изгряло. Тя не бе проговорила, макар да посрещна кучето, когато то използва първия удобен момент и се шмугна вътре, за да заеме мястото си до нея. Волята за съпротива като че ли бе напуснала майка им, и Чингис с Хаджиун се бяха умълчали, докато й помагаха да възседне коня и поставяха краката й в стремената. Хулун седеше лошо в седлото, така че на Хазар се наложи да преметне поводите през главата на коня й и да го върже за своя.

Чингис също възседна коня и огледа семейството, което се беше крило от враговете си в едно затънтено дере по времето, когато бе още момче. Тогава смъртта бе вървяла до тях и споменът бе като студено докосване по кожата му. Представяше си духа на Бехтер сред тях и знаеше, че братът, когото беше убил, щеше да одобри този ден. Надяваше се, че ще може да го види. Темулун също липсваше от малката групичка оцелели, макар да бе само ревящо бебе, когато бяха принудени да бягат. Вместо нея мълчаливо и потиснато тук стоеше шаманът и наблюдаваше хана изпод вежди. Когато препусна в тръс към края на лагера, Чингис чу крясъци на соколи в небето. Високите им писъци му напомниха за плача на Темулун, когато всяко хранене беше победа, а всяка битка тепърва предстоеше.

Яздеха на юг и изток в жегата, като пиеха вода от меховете, които бе осигурил Чингис за всеки кон. Той се беше приготвил за пътуването и дисагите бяха пълни със сушено овнешко и сирене. Следобед, когато теренът започна да се издига, Чингис спря да разчупи сиренето на един плосък камък и с дръжката на ножа го натроши на малки парчета, преди да ги смеси с топла вода и да пъхне меховете под седлата. Горчивият бульон щеше да ги засити привечер, макар че той го приготви предимно за майка си, която не бе свикнала с дългото яздене.

Хулун се бе събудила от сутрешната си апатия, макар че продължаваше да се мръщи от горещото слънце и веднъж спря да повърне слабо, преди да продължи. Погледът й издири Чингис, който яздеше начело, и тя също си припомни първите дни на тежкия живот, когато всички бяха срещу тях. Тогава бяха петима синове и една дъщеря, а сега бяха останали само четирима. Нима не бе пожертвала достатъчно за амбицията и мечтите на Чингис? Видя планините да се издигат пред нея, а конят й продължаваше да подбира внимателно пътя си дори след като козите пътеки изчезнаха. Слънцето залязваше, ставаше все по-стръмно и по-стръмно, но Хулун не проговори на никой от мъжете около себе си.

Кокчу се потеше обилно и пиеше повече от Чингис и Хазар, взети заедно. Той също не бе свикнал да язди по неравна земя, но не се оплакваше, щом Хулун пазеше мълчание — така само щеше да се посрами в очите на хана. Нямаше представа защо бе извикан да дойде с Чингис, макар да гледаше заснежените върхове и да знаеше, че духовете са силни по тези места. Монголите не се чувстваха добре в горещи земи, където мухите, потта и странните обриви ги тормозеха и разсипваха чистата плът. Знаеше, че те се чувстват повече у дома си на свежия планински въздух. Може би го бяха повикали да се застъпи пред духовете за Чингис.

Изкачиха билото, докато слънцето не увисна ниско на запад, хвърляйки дълги сенки пред тях, сякаш се движеха в мрак. Пътуването бе тежко, но конете вървяха със сигурни стъпки, следвайки Чингис по хребета. Рядко ставаше толкова стръмно, че да им се налага да се спешават. През целия ден бяха водили конете си само два пъти и мрачното мълчание се бе загнездило у всички, така че гърлата и сухите им устни трудно щяха да заговорят отново.

Мрачното настроение не се задържа до линията на снега, поне за Темуге, Хазар и Хаджиун. Не бяха виждали сняг, откакто бяха напуснали родните планини, и вдишваха жадно студения въздух, наслаждавайки се на щипещата му свежест.

Чингис сякаш не го усещаше, нито пък чу как чаткането на копитата се смени с приглушени тежки стъпки през снега. Върхът беше все още пред тях. Не сваляше погледа си от него и дори не погледна обширните земи, които се разкриваха от тази височина.

Дългият уморителен ден беше към края си, когато той най-сетне дръпна поводите. Слънцето се бе наполовина скрило зад хоризонта и златната светлина се бореше със сенките, така че трябваше да присвият очи, докато се спешаваха. Хазар помогна на майка си да слезе и й подаде мях айраг, който беше приет с благодарност. Силното питие върна донякъде живота в изтощеното й лице, но тя потръпна и се огледа объркано. Самарканд се виждаше като петънце в равнината, а зад него се забелязваше ярката линия на езерата на север. Сякаш можеха да видят чак до родината и при тази мисъл очите й се насълзиха.

Чингис изтегли меча си и съскащият звук накара всички да се обърнат към него. Той също се чувстваше добре в снега. Нависоко беше по-лесно да се усети дъхът на бащата небе и шепнещото присъствие на духовете. Дори в тази далечна страна той ги усещаше по кожата си. Макар чувството да го успокояваше, то едва докосна твърдата бучка на яростта в гърдите му, която болеше от много дни.