Кости по хълмовете

Застана с гръб към трона и погледна в очите Джучи и Чагатай, които стояха начело на смълчаната тълпа. И двамата носеха белезите от сражението. Чагатай се опираше тежко на тояга, за да облекчи счупения си крак, и видимо се потеше. Лицето на Джучи бе силно натъртено и той също куцаше, но раните му едва сълзяха и започваха да образуват корички. Лицето на баща им беше непроницаемо. Той бе надянал студената физиономия и дори онези, които го познаваха добре, не можеха да преценят настроението му или да познаят защо ги е повикал. Докато Чингис го гледаше, Джучи вдигна глава. Изражението му бе копие на бащиното. Той поне не очакваше събирането да е за добро, но твърдо не показа страха си. Беше прекарал трите дни в очакване да бъде извикан. Сега това беше факт и той изпитваше едва ли не облекчение.

Чингис остави мълчанието да се проточи. Познаваше мнозина от мъжете и жените в залата, а дори и непознатите си оставаха негови сънародници. Познаваше техните недостатъци и слабости като своите собствени, ако не и по-добре. Той ги беше довел тук от родните хълмове, бе взел в ръцете си пътищата на живота им и ги беше вплел в едно цяло. Те вече не бяха племена и чакаха хана си да заговори. Бяха негови, до последното дете. Когато най-сетне отвори уста, гласът му изпълни цялата зала. Тонът му бе по-спокоен, отколкото очакваха.

— Тази вечер ще назова своя наследник — рече той.

Магията се задържа и никой не помръдна, макар че Чагатай и Джучи си размениха бързи погледи и всеки от тях много ясно усети присъствието на другия.

— Няма да живея вечно — продължи Чингис. — Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато всяко племе беше на нож с останалите. Няма да позволя онези години да се върнат, когато си отида. Тук повиках всеки влиятелен мъж и жена от народа с изключение на онези, които са със Субодай и Джебе. С тях ще говоря отделно, щом се приберат. Всички сте врекли живота и честта си на мен. Ще сторите същото и пред мой син.

Замълча, но никой не посмя да помръдне. Дори дъхът им бе затаен в неподвижния въздух. Чингис кимна.

— Изказвам пред всички вас благодарността си към моя брат Хаджиун, който пое тежестта да бъде мой наследник, докато синовете ми възмъжаваха.

Откри брат си и улови едва видимото му кимане.

— Децата ти няма да управляват народа, Хаджиун — каза Чингис. Знаеше, че брат му разбира необходимостта да изрече тези думи на глас. — Те може да владеят други народи и други земи, но великият хан ще бъде посочен от мен и ще бъде единствено от моето семе. Ти пръв ще положиш клетва пред сина ми, а после братята ми Хазар и Темуге, както и всеки друг в тази зала.

Отново погледна към всички тях и те се почувстваха като разголени пред жълтите му очи.

— Ние не сме нищо друго освен клетвата си. Ако не можете да подгънете коляно пред сина ми, свободни сте да напуснете и да отнемете живота си преди изгрев. Това е единственият избор, който ви давам.

Отново спря и затвори за миг очи, когато мъката и гневът заплашиха да изригнат.

— Излез напред, Угедай, наследнико мой — рече той.

Очите на всички се обърнаха към шестнайсетгодишния воин. Той беше израснал висок почти колкото баща си, докато се намираха в земите на арабите. Стройното момче, което се бе върнало с Хаджиун от Дзин, едва се виждаше в твърдите очертания на лицето му, но въпреки това изглеждаше много млад и разтърсен от думите на баща си. Очите му бяха светли като на хана, широко отворени и немигащи. Не помръдна и Бьорте трябваше да го побутне напред. Тръгна през претъпканата зала и по-възрастните се отдръпваха, за да му сторят път. Единствено Бьорте и Чакахай знаеха какво ще се случи. Двете жени бяха съветвали Чингис през изминалите дни и този път като никога той се бе вслушал в тях. В очите и на двете заблестяха сълзи от гордост.

Чингис не обърна внимание на пламтящите погледи на Чагатай и Джучи, когато обърна зашеметения си трети син с лице към тях.

— Мъжът, който води народа, не бива да е слаб — рече Чингис. — Не бива да действа необмислено и да се поддава на злобата. Трябва да ползва първо ума си, но когато пристъпи към действие, трябва да има захапката на вълк, силна и безпощадна. Животът на мнозина зависят от него и едно погрешно решение може да унищожи всичко, което съградихме аз и братята ми.

Сдържаният гняв пролича в стиснатите му юмруци, когато си поемаше дълбоко дъх.

— Аз съм ханът на морето от трева, на сребърния народ. Аз избрах своя наследник, както имам право. Нека бащата небе и майката земя да унищожат всеки, който се изправи срещу волята ми.

Глави се сведоха нервно в тълпата и Хаджиун пристъпи напред, за да застане пред Чингис и Угедай. Чингис чакаше с ръка върху дръжката на меча, но Хаджиун само се усмихна. Видя, че Угедай е изнервен, и му намигна, преди да се отпусне на коляно.

— Заклевам се по своя воля пред теб, Угедай, син и наследник на моя брат. Дано денят, в който го наследиш, да е след много години, но дотогава ще почитам волята на баща ти. След това ще се закълна да те следвам с гери, коне, сол и кръв.