Кости по хълмовете

Хазар пристъпи веднага след Хаджиун, също коленичи и повтори думите, а в очите му се четеше гордост. Не можеха да дадат пълна клетва към хана, докато Чингис е все още жив, но и двамата се заклеха да почитат момчето като наследник. Когато напрежението намаля, Чингис пусна дръжката на меча си и положи ръка върху рамото на Угедай. Темуге също положи клетвата си, след което напред пристъпиха Джучи и Чагатай. От всички в залата Чингис най-много искаше да чуе как двамата млади военачалници дават думата си пред очите на множеството, така че да няма съмнение. Всички първенци на народа бяха свидетели най-вече на този момент.

Джучи трепна, докато коленичеше, но успя да се ухили на Угедай. Дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да бъде наследник. Все още не беше сигурен, че баща му ще го остави с това или ще го накаже с още нещо за безразсъдния сблъсък с Чагатай. В това отношение поне беше излязъл победител. Чагатай също нямаше да наследи Чингис, а бе абсолютно сигурен, че един ден именно той ще поведе народа. Разбитите му надежди бяха като парлив айраг в кръвта на Джучи.

Заради счупения си крак Чагатай не можеше да коленичи като останалите. Поколеба се пред погледа на баща си и командирите наоколо загледаха с интерес, когато проблемът стана очевиден.

— Дзинският метан, проснат, Чагатай — студено рече Чингис. — Макар и да си ранен, можеш да го направиш.

Лицето на Чагатай пламна ярко, докато се отпускаше на пода и опираше чело в прохладния камък. Не беше трудно да познае, че баща му щеше да го накаже жестоко, ако се опита да се забави.

От своя страна Угедай изглеждаше доволен, че вижда Чагатай да лежи по очи на земята. Грейна, когато брат му изрече ритуалните думи, преди да се изправи мъчително на крака с помощта на тоягата си. В тълпата Яо Шъ също не успя да скрие усмивката си. В този свят наистина имаше карма, щом бе доживял да види младия глупак унизен пред целия народ. Желанието за отмъщение го напусна и го остави пуст и омърсен. Поклати тъжно глава при мисълта в какво си бе позволил да се превърне в монголските лагери. Това беше втори шанс за него и Яо Шъ се закле да поднови дейността си и отново да започне да учи синовете на хана. Грейна при мисълта, че ще може да работи с Угедай. Момъкът имаше остър ум и ако буйната семейна кръв можеше да се укроти, един ден от него щеше да стане великолепен хан.

Дълго време мина, докато всеки мъж и жена в залата се закълне пред Угедай. Когато приключиха, нощта бе почти отминала и небето на изток изсветляваше. Чингис не си направи труда да нареди да им донесат вода. Когато и последният командир на арбан се изправи на крака, всички завикаха радостно. Разбираха, че тази нощ в града на хълма бяха станали свидетели на началото на една династия. Под погледа на великия хан дори офицерите на Джучи и Чагатай се присъединиха ентусиазирано, изпълнени с облекчение, че не се е проляла кръв.

Чингис вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

— А сега вървете и кажете на семействата си какво сте видели. Ще устроим пиршество в Самарканд, за да отбележим случая.

Изражението му се стегна, когато тълпата започна да бърбори, докато се насочваше към огромните врати в отсрещния край.

— Хаджиун? Ти и Хазар ще останете. Ти също, Темуге. Искам братята ми да са до мен за онова, което ми остава да направя.

Тримата спряха и погледнаха изненадано. Чингис се обърна към Кокчу, който все още клечеше до него.

— Конете чакат отвън, шамане. Ще дойдеш с мен.

Кокчу сведе глава, скривайки объркването си.

— Твоя воля, господарю хан.

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис излезе бавно от Самарканд заедно с тримата си братя и шамана, следвани от един резервен кон. Отначало Темуге беше задавал въпроси, но Чингис не му отговори и той се смълча като останалите. Никой не знаеше накъде ги води Чингис или защо настроението му изглеждаше тъй мрачно в ден като този.

Семействата се бяха установили на лагер само на няколко мили от Самарканд, извън бойното поле. Чингис не се поколеба, когато стигна първите гери, над които се издигаха лениви струйки бял дим. В лагера вече кипеше живот. Монголите харесваха тази част на лятото, преди жегите да станат непоносими. Благодарение на реката и езерата на север, въздухът бе достатъчно влажен, за да поръси тревата с роса, която проблясваше за кратко под лъчите на слънцето, преди да се превърне в пара.

Онези, които вече бяха станали, гледаха със страхопочитание хана и братята му и предпочитаха да сведат глави, вместо да срещнат погледа на някой от великите водачи. Възбудено залаяха кучета, но Чингис не им обръщаше внимание, докато яздеше през лабиринта. Мина покрай собствения си гер върху каруцата и най-накрая се спеши пред малкия дом на майка си.

— Нохои хор — тихо изрече той колкото поздрав, толкова и молба майка му да задържи старата си хрътка, преди да е изскочила навън и да го е нападнала. Чингис никога не бе обичал кучета и не държеше такива около себе си.