Кости по хълмовете

Проследи погледа му и известно време остана в мълчание, като попиваше картината. Баща й бе управлявал от подобен дворец и гледката я дари с изненадващо силен пристъп на носталгия. Несъмнено съпругът й скоро щеше да продължи нататък и тя щеше да се върне към живота в герите, но тук поне за известно време можеше да си спомни спокойствието и красотата на огромния дворец и да забрави мъртвите, осеяли земята около него.

— Тук съм, съпруже — най-сетне рече тя.

Откъснат от унеса си, Чингис се обърна към нея.

— Видя ли? — рече той и посочи осветения от луната град. — Прекрасен е.

Чакахай се усмихна и кимна.

— Донякъде ми напомня Си Ся и столицата на баща ми.

Чингис кимна, но тя виждаше, че е разтревожен и умът му е зает с нещо съвсем друго.

— Прати човек да ми зададе въпрос — започна Чакахай.

Чингис въздъхна и остави настрана мислите си за бъдещето. Денят бе започнал така добре, но всичко свърши, когато Джучи и Чагатай се сбиха пред хората си и отвориха рани във войската му, които дори той трябваше да положи усилия, за да успокои. Обърна уморени очи към втората си жена.

— Да, пратих. Тук сме сами — рече той. Чакахай се озърна към стражите, които продължаваха да стоят в края на залата, но Чингис сякаш не ги забелязваше. — Кажи ми защо не можеш да погледнеш Кокчу, без да се сетиш за сестра ми. Какво означава това?

Чакахай пристъпи към Чингис и постави хладните си длани на челото му, когато той протегна ръце да я прегърне. Изстена леко от докосването и я остави да го успокои.

— Той я намери, съпруже, след нападението срещу лагера. Когато го видя, виждам момента, когато излизаше от гера й. Лицето му беше изкривено от мъка и продължава да не ми дава покой.

Чингис бе неподвижен като статуя, докато тя говореше, и Чакахай го усети как се отдръпва от нея. Взе ръцете й и ги свали нежно, но хватката му почти й причиняваше болка.

— Не я е намерил той, Чакахай. Един от моите хора ми съобщи новината, след като проверил герите при бягството на шаха.

Очите му бяха ледени на лунната светлина, докато мислеше над думите й.

— Ти видя ли го? — прошепна Чингис.

Чакахай кимна и буца ужас заседна в гърлото й. Преглътна я и с мъка избута думите.

— Това стана, след като боят свърши. Тичах и го видях да излиза от гера й. Когато чух, че е била убита, си помислих, че сигурно той ти е съобщил.

— Не — отвърна Чингис. — Нищо не ми е съобщавал. Нито тогава, нито по-късно.

Пусна ръцете й и Чакахай леко се олюля, замаяна от чутото.

— Не казвай нищо, Чакахай — рече съпругът й. — Аз ще се разправя с шамана по свой начин.

Тихо изруга и наклони внезапно глава, видя се надигналата се в него мъка.

— Беше зъл ден.

Тя отново пристъпи в обятията му, галеше лицето му и се мъчеше да пропъди болката.

— Зная, съпруже, но той вече свърши и можеш да поспиш.

— Не и тази нощ. Не и след всичко това — прошепна в отговор Чингис.

26.

Минаха още три дни, преди Чингис да повика синовете си в залата за аудиенции в двореца. По негова заповед се бяха върнали и туманите на Хаджиун, Хазар и Джелме, оставяйки пепелища и разрушени градове след себе си.

Денят беше горещ и миризмата на пожар, пот и мас бе твърде силна в затвореното пространство. На Темуге също бе заповядано да присъства заедно с почти седемстотин висши командири, които изпълниха ехтящата зала и зачакаха появяването на Чингис. Сред тях беше и Яо Шъ — може би единственият, който не командваше други хора. Шаманът Кокчу се беше свил в подножието на трона срещу тълпата, забил празен поглед в пода.

Когато слънцето залезе и запалиха окачените по стените факли, Чингис влезе без фанфари и кортежи. Погледът му обходи тълпата и отбеляза лицата на братята и децата му — от Джучи, Чагатай, Угедай и Толуй чак до последното момиче, което му бе родила Чакахай. Най-малките стояха с майка си и Бьорте, ококорени към високия таван. Не бяха виждали град досега и се оглеждаха тревожно нагоре, като се чудеха какво не позволява на цялата тази тежест да се стовари върху главите им. Едно от момчетата на Чакахай започна да реве, но Бьорте го взе на ръце и го успокои. Присъстваха и други съпруги на висшите командири, макар че майката на Чингис, Хулун, липсваше — все още стоеше в уединение, погълната от мъката по изгубената си дъщеря. След смъртта на Темулун тя се беше оттеглила от живота на племената и мъдростта й много липсваше на Чакахай и Бьорте.

Ханът не носеше доспехи. Вместо тях беше сложил прости пастирски дрехи. Под дела му се виждаха туника и гамаши, а на краката му имаше меки ботуши. Кожата му бе чиста и блестеше, прясно намазана с овнешка лой. Косата му бе вързана отзад под квадратната шапка с оскъдна бродерия. Залата бе обляна в жълта светлина и намиращите се най-близко до него виждаха посивелите косми на слепоочията му, но той изглеждаше жизнен и бодър, и самото му присъствие бе достатъчно, за да накара всички да замръзнат. Липсваха единствено Субодай и Джебе с всичките им командири на мингхани и ягуни. Чингис сигурно щеше ги да изчака, но от тях нямаше вест, а въпросите бяха належащи и важни.