Кости по хълмовете

Когато излезе на главната улица, ханът видя проснати тела, повечето в броните, които предпочитаха бранителите на Самарканд. Една врата беше оплискана със засъхваща кръв и все още проблясваше ярко на слънцето, неизвестно как озовала се там. Бръмченето на тетивите се чуваше по-ясно и той мина още две улици, преди да стигне района на шахския дворец и високата стена около него. Тук димът беше по-гъст, макар че наоколо изглежда горяха само няколко къщи. Явно някой бе съборил лампа в борбата или беше разритал огнище. Пламъците ревяха и денят бе станал още по-горещ. Хората му сновяха пред стената като разлютени мравки, давайки си сметка, че ханът ги наблюдава.

Чингис спря, за да гледа как воините атакуват дома на шах Ала-уд-Дин. Зад стената се виждаше покрит с цветни градини хълм, на чийто връх се издигаше огромен дворец. Дали случайно или не, стените около него достигаха до самата улица, като се прекъсваха единствено от широка порта от тежки железни решетки. Чингис хвърли поглед на улицата покрай стената. Къщите бяха потънали в сянка, но изглеждаха по-чисти, отколкото бе очаквал. Може би под тях имаше отходни ями или някаква друга система за отвеждане на нечистотиите. Събирането на толкова много хора на едно място неизменно пораждаше проблеми и Чингис започваше да оценява по достойнство хитроумното устройство на Самарканд.

Нямаше място за катапулти, дори хората му да си бяха направили труда да ги домъкнат по улиците. Макар стените да бяха високи само десет стъпки, гарнизонът бе избрал добро място, което да отбранява до смърт.

Чингис гледаше как най-добрите стрелци стоят отзад и пускат стрели към всяко лице, което се показваше над ръба. Имаше ли платформа от другата страна? Най-вероятно. Виждаше се как бранителите приклякват на нея и оставят стрелите да избръмчат над главите им. Малцина оцеляваха от такова разстояние, макар да носеха тежки щитове и използваха сабите и лъковете си за закрилата. Забеляза шамана Кокчу, който призоваваше воините да положат още усилия. Носеше само къси гащи и тялото му бе боядисано в тъмносини линии, така че кожата му сякаш се гърчеше, когато се движеше.

В присъствието на шамана и хана воините се хвърлиха в боя с нова енергия и използваха пръти с куки, за да захванат горния край на стената и да се опитат да я съборят. Вече бяха разклатили една част и Чингис видя как в тухлите се появява огромна пукнатина. Канеше се да им нареди да отстъпят, докато докарат катапулти. Най-близките къщи щяха да бъдат срутени, за да се освободи място, след което стената щеше да бъде съборена с лекота. Но когато видя пукнатината, Чингис се успокои. Не оставаше още много.

Естествено, Кокчу го беше забелязал. Чингис виждаше, че шаманът го следи с крайчеца на окото си. Спомни си първата им среща, когато Кокчу водеше хана на найманите към върха на един хълм, по-далеч от битката. Тогава му беше отпуснал само година живот, но минаха много повече и сега той бе станал влиятелен, един от шепата верни мъже, които управляваха от името на хана. Чингис одобряваше нескритата амбиция на шамана. За него беше добре воините му да благоговеят пред духовете, а кой друг можеше да каже по-убедително, че бащата небе е благословил хана им? Победите не бяха закъснели и Кокчу бе изиграл своята роля.

Внезапно Чингис се намръщи и мислите му се прехвърлиха към друг спомен. Нещо не му даваше покой, думите се въртяха в главата му, но не успяваше да ги подреди точно. С рязък жест извика един от пратениците, които винаги чакаха заповедите му.

— Иди в лагера край града — нареди Чингис на младия воин. — Намери жена ми Чакахай и я питай защо не може да гледа Кокчу, без да се сеща за сестра ми. Разбра ли?

Младежът се поклони дълбоко и кимна, научил наизуст думите. Не знаеше защо ханът трябва да изглежда така навъсен в деня, в който бяха превзели нов град, но задачата му бе да се подчинява и той я изпълни без въпроси. Препусна, без да поглежда назад, когато стената рухна навън, смазвайки двама воини, не успели да се отдръпнат навреме. Под студения поглед на хана Кокчу подскачаше като изрисуван паяк и воините се втурнаха с рев напред.

Чагатай гледаше как брат му язди към него. По-голямата част от тумана му обикаляше бойното поле, обираше мъртвите и довършваше все още мърдащите. Група воини и командири остана с него и не бе нужно да им дава заповеди. Знаеха накъде е тръгнал Джучи и неусетно го наобиколиха. Мнозина от по-старите предпочетоха да приберат мечовете в ножниците си, вместо да се изправят пред военачалник с нащърбено острие, макар че Чагатай им се изсмя презрително и гневно извика, когато ги видя. Онези непосредствено около него бяха все млади и самоуверени. Държаха оръжията си вдигнати пред очите на всички с арогантни физиономии. Не ги беше грижа, че Чагатай бе оставил брат си да загине. Бяха верни не на плода на изнасилване, а на истинския хански син, който един ден щеше да наследи баща си.