Кости по хълмовете

Туманът на Чагатай удари врага, който вече отчаяно се мъчеше да се измъкне от онези, които го нападаха. Джучи гледаше задъхано как пространството от него се разчиства и нови стрели политат към бягащите араби. Отново зърна брат си да язди царствено, преди да стигне долината и да изчезне от поглед. Изплю гореща храчка. Цялото му тяло копнееше за удара, който искаше да стовари върху врата на Чагатай. Хората му разбраха какво се е случило. Нямаше да му е лесно да им попречи да се сбият с онези, които бяха стояли безучастно и гледаха от безопасно разстояние. Изруга, като си представи как Чагатай оправдава забавянето си с мазни думи.

Около Джучи нямаше врагове и той прокара палец по острието на меча си, усещайки нащърбената стомана. Беше заобиколен от трупове, много от които бяха на хора, препускали с него из хълмовете и унищожили най-добрата кавалерия на шаха. Други го гледаха с все още горящ в очите им гняв. Чагатай бе зает да изкорми остатъка от арабската колона и конете му стъпкваха знамена в окървавената земя.

Предупреди сам себе си, че ако реши да се справи с Чагатай както е заслужил, двата тумана щяха да се бият до смърт. Командирите на брат му нямаше да позволят да приближи Чагатай с оръжие в ръка, особено когато знаеха причината за гнева му. Срамът нямаше да им попречи да изтеглят мечовете си и тогава собствените му хора щяха да реагират. Джучи се бореше с непреодолимото желание да препусне през бойното поле и да направи брат си на парчета. Не можеше да потърси справедливост от Чингис. Не му беше трудно да си представи как баща му отвръща с презрение на оплакванията му и ги подминава като критика на тактиката, а не като обвинение в опит за убийство. Дъхът му трепереше от безсилие, докато звуците на сражението се отдалечаваха, оставяйки го с празни ръце. Въпреки това той беше спечелил, напук на предателството. Почувства как гордостта от хората му се смесва с омразата и насила наложеното му безсилие.

Бавно избърса кръвта от оръжието, което бе спечелил от Чагатай. Беше се изправил срещу смъртта онази нощ с тигъра, днес също. Не можеше да позволи онова, което му бе причинено, просто да отмине.

Тръсна капките кръв на земята и бавно подкара коня си към мястото, където беше спрял брат му. Хората му си размениха мрачни погледи и тръгнаха след него, готови да се сражават отново.

25.

Самарканд беше примамлив град. Чингис яздеше по широка улица, от двете страни на която се издигаха къщи, и неподкованите копита на понито му чаткаха по неравния калдъръм. Някъде напред в небето се издигаше пушек и се чуваха звуците на сражение, но тази част на града беше пуста и изненадващо тиха.

Хората му бяха нащрек и вървяха от двете му страни с опънати лъкове, готови да пратят стрела по всичко, което помръдне. Бяха принудили гарнизона да отстъпи организирано обратно в града по начин, достоен и за собствените му тумани. Чингис с изненада откри, че си бяха приготвили и втора отбранителна линия вътре в града, но пък и самият Самарканд беше изненадващо място. Той вече беше започнал да мисли, че ще се наложи да ги умори с глад, както стана с Йенкин, но те бяха рискували всичко веднага щом приближи подкреплението. Тактиката му да разчита на скоростта отново бе дала плод срещу враг, който бе подценил силата на туманите.

Подозираше, че ако остане в земите на шаха, градовете в крайна сметка щяха да установят връзка помежду си и най-способните командири щяха да изнамерят начин да отразят атаките му. Усмихна се. Докато успеят да го сторят, целият Хорезъм щеше да е под негов контрол.

Край улицата се издигаха дървета — напълно пораснали, но някак подредени. Чингис виждаше белите дискове на отсечените клони, както и тъмните петна по корените. Явно бяха поливани тази сутрин. Поклати зачудено глава на положения труд. Предположи, че жителите на града са се наслаждавали на сянката им през лятото и трябваше да признае, че на топлия ветрец от тях се разнася приятен аромат. Може би дори градските хора имаха нужда да виждат малко зелени листа от каменните си балкони. Изправи се в стремената и видя открита вдлъбната гола земя, заобиколена от подредени в редици дървени пейки. Самарканд имаше много странни неща зад стените си. Това сигурно беше място, където арабите се събираха да слушат речи, а може би дори да се състезават с коне. Воините му събираха там пленници и мястото вече бе почерняло от гъстата маса хора, вързани и онемели от страх.