Кости по хълмовете

Островът се намираше само на миля от брега. Джелауддин и братята му бяха изтеглили лодката под прикритието на рехавите дървета, но спокойно можеха и да я оставят на брега. Несъмнено рибарите бяха казали на монголите къде са отишли. Въздъхна. Не си спомняше друг път да е бил така уморен. Дори дните в Кудай му приличаха на неясен сън. Беше довел баща си да умре тук и подозираше, че и неговият край няма да закъснее. Никога не се беше сблъсквал с по-неумолим враг от монголите, които го следваха по петите през сняг и дъжд и неизменно приближаваха, докато не започваше да чува и в съня си конете им. Звуците прелитаха над водите и понякога Джелауддин чуваше високи викове или пеещи гласове. Знаеха, че ловът е към края си, след като бяха изминали повече от хиляда мили. Знаеха, че жертвите им най-сетне са заклещени като скрила се в бърлогата си лисица, очакваща с ужас да бъде изкопана.

Отново се запита дали монголите могат да плуват. Дори и да можеха, нямаше да е с мечове. Чу братята си да разговарят и не можеше да събере сили да стане и отново да им каже да замълчат. Монголите вече знаеха къде са. Последният дълг на синовете на шаха бе да го гледат как умира и да запазят достойнството, което заслужаваше.

Стана и коленете му запротестираха, когато се изправи и разкърши врат. Макар и съвсем малък, островът бе покрит с дървета и гъста растителност, така че им се беше наложило да изсекат пътека. Тръгна през просеката, като махаше тънките клонки, които се закачаха за дрехата му.

Баща му лежеше на една полянка с паднало по средата й дърво, заобиколен от синовете си. На Джелауддин му стана драго, че старецът се е събудил да види звездите, макар че гърдите му се напрягаха и хриптяха ужасно, докато се мъчеше да си поеме дъх. Видя на лунната светлина как очите на баща му се обръщат към него и сведе почтително глава. Старецът мръдна немощно ръка и Джелауддин приближи, за да чуе човека, когото винаги бе смятал за твърде жизнен, за да може да рухне. Истините от детството се сгромолясваха около него. Коленичи, за да го чуе, и дори тук, така далеч от дома, част от него закопня да види някогашната сила на баща си, сякаш слабостта му можеше да бъде прогонена по желание. Братята му също приближиха и за момент забравиха за монголите от другата страна на дълбоките води.

— Съжалявам — задъхано изхриптя шахът. — Не за мен. За вас, синове мои.

Замълча, за да си поеме дъх. Лицето му бе червено и потта се лееше по челото му.

— Не бива да говориш — промърмори Джелауддин.

Устата на баща му леко се изкриви.

— Ако не сега, кога друг път? — произнесе той. Очите му блестяха и Джелауддин с болка видя в тях някогашния му стар и сух хумор. — Аз… гордея се с теб, Джелауддин — каза шахът. — Справи се добре.

Старецът внезапно се закашля и Джелауддин го обърна на една страна и махна с пръсти гъстата храчка от устните му. Когато обърна баща си по гръб, очите му бяха насълзени. Шахът издиша шумно и бавно напълни изтормозените си дробове.

— Когато си отида… — прошепна старецът. Джелауддин понечи да възрази, но думите замряха на устните му. — Когато си отида, ще отмъстиш за мен.

Джелауддин кимна, макар да не му бе останала надежда, че ще живее още дълго. Ръката на баща му се вкопчи в дрехата му и той я стисна.

— Само ти, Джелауддин. Те ще те последват — каза шахът.

Усилието от говоренето приближаваше края и всеки дъх ставаше все по-труден. Джелауддин искаше старецът да намери покой, но не можеше да се извърне.

— Иди на юг и призови за свещена война срещу… този хан. Призови правоверните на джихад. Всички, Джелауддин, всички.

Шахът се помъчи да се надигне, но усилието беше твърде голямо за него. Джелауддин направи знак на Тамар и двамата помогнаха на баща си да седне. Щом го направиха, той изпусна дъх и устата му се отпусна. Слабото му тяло потръпна в ръцете им, сякаш се мъчеше да поеме въздух, и Джелауддин заплака, когато усети космите на брадата на баща му по дланта си. Шахът отметна глава назад в спазъм, но не успя да си поеме дъх и треперенето отслабна, след което изчезна. Джелауддин чу съскането на зловонния въздух, когато сфинктерът и мехурът на стареца се отпуснаха. Парлива урина намокри пясъка.

Двамата братя нежно положиха стареца по гръб. Джелауддин отвори извитите като нокти пръсти и погали ръката му. Тамар затвори очите на баща им и двамата продължиха да чакат — не можеха да повярват, че наистина си е отишъл. Гърдите му не помръдваха и един по един синовете се изправиха, загледани надолу към него. Светът бе притихнал и звездите сияеха в небето. Джелауддин имаше чувството, че не бива да светят, че трябва да има нещо повече от тихия плясък на вълните, което да отбележи смъртта на великия мъж.

— Свърши се — с треперещ глас произнесе Тамар.

Джелауддин кимна и за своя изненада и срам усети как огромен товар пада от раменете му.

— Монголските псета рано или късно ще стигнат дотук — меко рече той и погледна към мястото, където се бяха разположили на лагер, макар да не се виждаше през тъмните дървета. — Ще намерят… ще намерят баща ни. Може би това ще им е достатъчно.