Кости по хълмовете

След като шахът изчезна, нямаше кой да организира защитата на Хорезъм и всеки град се бореше самостоятелно. Това положение идеално устройваше Чингис. Докато градовете изнемогваха от ужас, той можеше да прати два или три тумана към една цел, за да пречупят всякаква съпротива и да продължат нататък, оставяйки след себе си само смърт и пожарища. Точно такава война предпочиташе — да разбива градове и малки гарнизони. Арабските преводачи твърдяха, че зад стените на Самарканд живеят половин милион души, а може би и повече след опразването на селата наоколо. Бяха очаквали той да се впечатли, но ханът бе виждал Йенкин и числата не го смущаваха.

Препускаше безнаказано с хората си и на живеещите зад камък им оставаше единствено да чакат и да се страхуват. Трудно му бе да си представи, че би избрал подобен начин на живот пред възможността да се движи и да удря където реши, но светът се променяше и Чингис всеки ден се изправяше срещу нови реалности. Хората му бяха стигнали до замръзналата пустош на севера и до Корио на изток. Смяташе тези земи за завладени. Но те се намираха много далеч. Щяха да се възстановят и да забравят, че му дължат данък и подчинение.

Сви устни при мисълта за градските обитатели, издигащи нови стени и погребващи своите мъртви. Подобно нещо не се нравеше на хана на монголите. Когато просваше човек на земята, той трябваше да си остане там, а виж, градът можеше да се изправи отново.

Помисли си за Отрар и за пустошта, която остави след себе си. Камък върху камък не бе оставил и не му се вярваше градът да се възстанови и след сто години. Може би за да убиеш град, трябва да забиеш дълбоко ножа си в него и да продължиш да ръгаш, докато не изпусне и последния си дъх. Това също бе нещо, което му носеше удоволствие.

Докато яздеше бавно около Самарканд, мислите му бяха прекъснати от високите тонове на предупредителните рогове. Спря и наклони глава, за да чуе по-ясно звука. Видя, че Джучи и Чагатай също бяха чули и бяха спрели между Чингис и града.

В далечината се появиха бясно препускащи съгледвачи. Те бяха надули роговете, почти сигурен беше. Може би бяха забелязали враг? Напълно възможно.

Конят му се навеждаше да отскубне стрък суха трева, когато видя портите на Самарканд да се отварят и от тях да излиза колона. Озъби се, доволен от самоувереността на врага. Разполагаше с тумана на Джебе, както и със собствените си десет хиляди ветерани. Заедно с туманите на Джучи и Чагатай щяха да смажат всяка войска, която Самарканд можеше да избълва срещу тях.

Съгледвачите стигнаха до Чингис. Конете им едва се държаха на крака след лудешкото препускане.

— Въоръжени мъже на изток, господарю — извика първият, преди двамата му другари да го настигнат. — Арабски воини, колкото три тумана.

Чингис изруга тихо. Значи все пак някой от другите градове се бе отзовал на призивите на Самарканд. Джучи и Чагатай щяха да ги посрещнат. Бързо вземаше решенията, така че воините виждаха единствено увереност в реакциите му.

— Препусни към синовете ми — нареди той на съгледвача, макар че младежът още се задъхваше като куче на слънце. — Кажи им да атакуват врага на изток. Аз ще се разправя с онова, което може да изкара Самарканд.

Туманите на синовете му бързо се отдалечиха и го оставиха само с двадесет хиляди мъже. Построиха се в широка дъга с хана в центъра, готови бързо да образуват обкръжаващи крила.

Нови и нови конници излизаха през портите, сякаш Самарканд беше казарма за цяло крило от шахската армия. Чингис подкара коня си в бавен тръст с надеждата, че не е изпратил прекалено много сили да завладяват навън. Ако атакуваше само по един град, щяха да са му нужни три живота, за да покори арабските земи. Градовете на Дзин бяха още по-многобройни, но заедно с военачалниците си той бе превзел деветдесет само за една година, преди да стигне Йенкин. Сам Чингис бе подчинил двадесет и осем от тях.

Нямаше да се тревожи, ако Субодай или Джебе бяха тук, или дори Джелме или някой от братята му. Докато равнината почерняваше от ревящи араби, Чингис се изсмя високо на собствената си предпазливост и воините около него подеха смеха му. Не се нуждаеше от Субодай. Не се боеше от такива врагове, нито дори от дузина армии като тази. Той беше хан на морето от трева, а тези пред него бяха просто градски хора, меки и тлъсти, въпреки заплашителните им крясъци и остри саби. Щеше да ги съсече.

Джелауддин седеше с кръстосани крака на тесния плаж и се взираше през накъдрените води на Каспийско море към черния бряг, който бяха оставили предишния ден. Виждаха се огньове и движещи се между тях сенки. Монголите бяха стигнали морето и нямаше къде другаде да се бяга. Запита се разсеяно дали не трябваше да убият рибарите и семействата им. Така монголите нямаше да разберат къде е отвел шаха и може би щяха да се откажат от преследването. Намръщи се на собственото си отчаяние. Не се съмняваше, че рибарите щяха да се съпротивляват. Дузина мъже с ножове и тояги най-вероятно щяха да се справят с малкото му семейство.