Кости по хълмовете

Онзи, когото бе нарочил за водач, се взираше мълчаливо в него известно време. После даде нови заповеди. Абуд стоеше и гледаше как воините ритат съседни врати и в нощта се разнесоха писъци. В една къща наблизо започна борба и Абуд извика потресен, когато един от воините изтегли меча си и уби млад мъж с удар в сърцето, след което го прекрачи, за да претърси дома му.

— Не е нужно да правите това! — извика бижутерът. — Не са тук!

Бедуинът се обърна към него и Абуд с изумление видя, че сякаш се усмихва.

— Вече не мога да ги спра, старче. Ще претърсят всяка къща на улицата, а може и в целия град. След това ще подпалят твоя Кудай.

Това беше прекалено за бижутера.

— Наблизо има конюшня. Ако са отишли някъде, там трябва да са.

— Заведи ме, старче — каза бедуинът. — Ако си прав, може би градът няма да бъде унищожен.

Джелауддин отведе коня си до рехавите храсти на билото на един хълм. Във въздуха се носеше ухание на листа на лимон. Погледна с натежало сърце към градчето, което им бе дало подслон. От дясната му страна Северната звезда сияеше в небето. Нощта беше ясна и светла.

Далеч на изток виждаше огньовете на монголския лагер като смътно сияние. На запад ги очакваше Каспийско море, последната бариера за спасяващото се семейство. Знаеше, че не може да препуска стотици мили покрай бреговете му, докато монголите ги търсят. Щяха да бъдат уловени като зайци. Жадуваше за изтока, отчаяно желаеше да се върне и да намери градовете, които бе познавал като момче.

Нощта беше тиха и измъченото дишане на баща му, му причиняваше болка. Джелауддин и братята му бяха вързали стареца за седлото и бяха извели коня му от града, след което поеха през шубраците, по-далеч от пътя.

Ако бяха сигурни, че те се намират в Кудай, монголите щяха да обкръжат града. Синовете на шаха обаче го бяха напуснали, без да ги види никой. Но измъкването от това място не беше кой знае какво. Ако не се върнеха на изток, морето щеше да ги хване като рибарска мрежа. Хриповете на баща му се засилиха и Джелауддин се почувства смазан. Беше твърде уморен да бяга отново, твърде уморен дори да се качи на коня.

Брат му Тамар чу плача му и положи ръка на рамото му.

— Трябва да вървим, Джелауддин — рече той. — Докато сме живи, винаги има надежда.

Джелауддин кимна пряко сили и разтърка очи. Преметна крак през седлото и взе поводите на бащиния си кон. Докато се отдалечаваха в мрака, чу как Тамар ахва и се обърна назад към Кудай.

Градчето сияеше в нощта. Отначало Джелауддин не разбра каква е странната светлина, трептяща над тесните улички. Поклати глава, когато тя се засили. Монголите подпалваха Кудай.

— Ще вилнеят до сутринта на това място — обади се друг от братята му.

Джелауддин долови ликуваща нотка в гласа му и му се прииска да го удари заради глупостта му. Запита се дали Абуд и момчето прислужник ще оцелеят в огъня, който бяха донесли в Кудай. Сякаш братята носеха мор и разруха след себе си.

Не им оставаше друго, освен да продължат нататък към морето. Макар да имаше чувството, че собствената му смърт е разперила черните си криле над него, Джелауддин смушка коня си и препусна в тръс надолу по склона.

Братята водиха коня на баща си още четири дни, преди да забележат ездачите зад себе си. Не можеха да прикрият следите си и Джелауддин знаеше, че монголите ще тръгнат след тях, макар все още да хранеше някакви надежди, че врагът ще ги подмине. Беше яздил до изнемога денем и нощем, докато не усети миризмата на сол и не чу крясъка на чайките. За известно време свежият въздух ободри всички и точно тогава той видя тъмните фигури в далечината. Цял отряд препускаше по следите им и ги настигаше.

Джелауддин погледна восъчното лице на баща си. Нямаха време да спират и да палят огън за горчивите билки, поради което състоянието на стареца се беше влошило. Неведнъж Джелауддин бе доближавал ухо до устните на баща си, за да се увери, че все още диша. Не можеше да го остави да бъде разкъсан от излезлите на лов псета на хана, но баща му забавяше всички.

За момент му се прииска да изреве от омраза и ужас към далечните редици на преследвачите. Нямаше сила дори за това, поклати уморено глава, изкачи заедно с братята си една пясъчна дюна и видя блестящата синя шир пред себе си. Свечеряваше се и им оставаше само една нощ, преди монголите да ги намерят и убият. Джелауддин огледа брега и видя само няколко колиби и рибарски лодки. Вече нямаше къде да се крият и бягат.

Спеши се с мъка и конят му потръпна, когато се освободи от тежестта му. Ребрата на животното се брояха и Джелауддин потупа с благодарност врата му. Не помнеше кога е ял за последен път, чувстваше се замаян и залиташе.

— Значи ще умрем тук? — жално попита един от братята му.

Джелауддин само изсумтя в отговор. Беше тръгнал силен и млад, но през по-голямата част от годината губеше хора и сила. А сега се чувстваше стар, докато стоеше на брега на морето и хвърляше сиви камъчета в солената вода. Конете се наведоха да пият и Джелауддин не си направи труда да ги дръпне назад. Какво значение имаха животните, щом монголите идваха да убият синовете на шаха?