Кости по хълмовете

— Бъдете готови — прошепна в отговор той, докато намъкваше дрехите си в тъмното. Гамашите воняха на стара пот, но кофата за вода беше празна, а другата — пълна. Не можеше дори да наплиска лицето си. Чукането се повтори. Джелауддин пое дълбоко дъх и изтегли сабята. Не искаше да умира в тъмното, но ако монголите ги бяха открили, по-добре това, отколкото да се надява на милост.

Рязко отвори вратата с готова за удар сабя. Луната беше достатъчно ярка, за да види малкото момче на прага. Вълна на облекчение заля младия принц.

— Защо ни будиш? — остро попита той.

— Господарят Абуд ме изпрати, докато отиваше в джамията на молитва, господарю. Каза да ти предам, че монголите знаят къде сте отседнали. Трябва да напуснете Кудай.

Предало съобщението си, момчето се обърна да си тръгне. Джелауддин се пресегна и го сграбчи, при което то извика уплашено. Животът на едно момче в Кудай беше по-несигурен дори от техния, и дребосъкът заскимтя в ръцете му.

— Тук ли идват? — рязко попита Джелауддин. — Сега?

— Да, господарю — отвърна момчето. Пръстите му се извиваха в ръката на Джелауддин. — Моля те, трябва да тичам обратно.

Джелауддин го пусна да се омита. Огледа пустата уличка. Във всяка сянка му се привиждаха врагове. Отправи бърза благодарствена молитва за добротата на стария бижутер, след което влезе и затвори вратата, сякаш тя можеше да задържи страховете му.

Тримата му братя бяха облечени и готови и отново го гледаха с очакване. Джелауддин се намръщи към тях.

— Запалете свещта и облечете баща ни. Тамар, тичай към конюшнята и доведи конете.

— Имаш ли монети, братко? — попита Тамар. — Собственикът на конюшнята ще иска да му се плати.

Джелауддин изпита чувството, че стягат примка около врата му. Бръкна в кесията си и даде на брат си един малък рубин. От земните им богатства оставаха само още пет камъка.

— Дай му това и му кажи, че сме горещи последователи на пророка. Кажи му, че няма да има почест за никой, който помага на враговете ни.

Брат му се втурна навън, а Джелауддин започна да помага на другите да приготвят баща му. Шах Ала-уд-Дин изстена, когато го преместиха, и хриповете му станаха по-силни в сумрака. Джелауддин трепна, когато усети горещата кожа на стареца, но нямаше какво да направи. Баща му мърмореше нещо несвързано, но никой не спря да го изслуша.

След като шахът беше облечен и свещта запалена, двама от синовете му го хванаха от двете страни и Джелауддин хвърли поглед на пълния с бълхи коптор, който за известно време беше техен дом. Макар и мизерен, той им бе дал закрила. Мисълта да се върнат към живота на преследван дивеч измъчваше всички, но Джелауддин не можеше просто да пренебрегне предупреждението. Бижутерът му бе направил тази услуга и той не можеше да я попилее.

Погледна малкия мангал, но докторът му го бе оставил на доверие и Джелауддин не можеше да открадне за пръв път през живота си. Взе само хартиените пакети с горчивите билки. Беше погълнат от желание да излезе навън и не смееше да мисли, за болестта на баща си. Несправедливо беше, че старецът отново трябва да бъде принуден да бяга. Надеждите на Джелауддин се изпариха, за да бъдат сменени от отчаяна ярост. Ако имаше поне една възможност да отмъсти на монголския хан, щеше да я използва, дори да струваше живота му. Замоли се да му бъде даден такъв шанс.

Затвори вратата, когато излязоха. Не искаше крадци да откраднат мангала на доктора, макар че ако някой искаше кофата с нечистотиите, можеше да я задържи заедно със съдържанието.

Беше още ранна вечер и улиците не бяха пусти. Джелауддин виждаше мнозина да се връщат от вечерната молитва при семействата си, където ги очакваше топлина и храна. Само той и братята му бяха бързали да пропъдят поредната нощ чрез сън. Конюшните се намираха сравнително далеч — бе решил да се установят на разстояние от тях, за да бъдат в по-голяма безопасност. Баща им се препъваше покрай тях и Джелауддин не знаеше дали старецът разбира какво става. Когато от устните му се отрони някакъв завален въпрос, той тихо му изшътка.

— Онези, които търсите, са тук — рече Абуд.

Субодай даде заповеди и воините моментално се задействаха, отвориха вратата с ритник и изчезнаха вътре.

Абуд лееше пот и се вслушваше в странните шумове. Воините излязоха почти веднага и той не пропусна гневните им лица, когато се обърнаха към него. Младият бедуин го хвана за ръката. Хватката му причиняваше болка.

— Старче, не е време за игрички, разбираш ли? Половин нощ претърсвах конюшните, докато те чаках. А сега ме водиш в празна къща. Трудно ще ми бъде да им попреча да те убият.

Абуд трепна, но не се опита да се освободи.

— Тук бяха! Къщата е на шурея ми и той говореше за тях на пазара. Четирима младежи и един старец, много болен. Това е всичко, което знам, кълна се.

На лунната светлина очите на бедуина бяха скрити от сенки, а лицето му бе по-студено от нощта. Той пусна ръката на Абуд и размени порой думи със Субодай, които бижутерът не разбра.