Кости по хълмовете

Бърборенето на бедуина бе посрещнато със свиване на рамене от страна на водача. Абуд следеше внимателно как мъжът отвързва кесията на колана си. Метна я едва ли не презрително и Абуд я улови. Един поглед към златото вътре бе достатъчен, за да го изпоти отново. В какво се беше забъркал днес? Щеше да му се наложи да наеме въоръжена охрана при джамията, за да се прибере с такова богатство. Несъмнено опасни очи са видели кесията и не би било трудно да се досетят за съдържанието й.

— Ще се видим тук след молитвата — рече той и се обърна да тръгне. С бързината на пустинна змия монголският водач го сграбчи за ръката и изръмжа нещо на бедуина.

— Не разбираш — каза Юсуф на Субодай. — Той трябва да присъства на молитвата. Колкото и да е стар, ще започне да се съпротивлява, ако се опитаме да го задържим. Пусни го, военачалнико. Не може да избяга. — Юсуф посочи многозначително към пазача, седнал върху капака, под който лежаха стоките му. Жестът не остана незабелязан от бижутера. Усети пристъп на гняв, защото глупакът дори не ги гледаше. Закле се, че ще го принуди да си потърси друга работа. Достатъчно лошо беше, че го държаха насред улицата, а да гледа как онзи идиот проспива вечерта правеше обидата почти непоносима. Почти. Златото в ръката му повтаряше тази дума хиляди пъти.

Абуд рязко дръпна ръката си и я освободи с разтуптяно сърце. Изкушаваше се да върне златото и да се отдалечи с достойнство, но Кудай беше малък град, а в кесията имаше злато колкото цялата му печалба за пет години. Дори можеше да се оттегли от занаята и да го предаде на сина си. Бог наистина беше добър.

— Приятелят ми няма да ти позволи да си тръгнеш със златото — с пламнало лице рече Юсуф. — Той не разбира обидата към достойнството ти, господарю. Ще бъда тук, ако имаш информацията, която ни трябва.

С огромна неохота Абуд върна кесията. Искаше му се преди това да бе преброил жълтиците, но си каза, че ще усети, ако тя междувременно олекне.

— Не говорете с никой друг — твърдо рече той. — Аз съм човекът, който ви трябва.

Улови мимолетната усмивка на лицето на младия мъж, докато се покланяше за трети път, и мина между нервните воини, поставили ръце на дръжките на мечовете си.

Когато бижутерът се отдалечи, Юсуф се засмя.

— Тук са — каза той на Субодай. — Не излязох ли прав? Това е единственото градче на четиридесет мили наоколо и им се е наложило да спрат.

Субодай кимна. Не му харесваше да зависи от Юсуф, но езикът все още го объркваше — приличаше му по-скоро на птича песен, отколкото на истинска реч.

— Не е нужно да му плащаме, ако ги намерим сами — рече той.

Улиците бяха опустели и пазарът, който бе пълен през целия ден, изведнъж беше изчезнал. Виещият призив от джамията беше спрял, за да се смени с неясно и приглушено припяване.

— Вие не убивате добрите коне, доколкото знам — каза Субодай. — Ще бъдат някъде около конюшните. Ще ги потърсим, докато се молят. Колко добри жребци може да има в това мръсно малко градче? Намерим ли конете, намерили сме шаха.

23.

Джелауддин лежеше в тъмното, без да може да заспи. Ярки образи тормозеха ума му. Трудно бе да не се поддава на меланхолията, докато чешеше ухапванията от бълхи и придърпваше тънкото одеяло върху раменете си, за да се стопли. Поне в тъмното братята му не го гледаха в очакване да им каже какво да правят и някога пронизващите очи на баща му не можеха да го открият. Всяка вечер си лягаше колкото се може по-рано, търсеше в съня освобождение и се мъчеше да забрави изминалия ден. Но сънят му убягваше и умът му работеше като нещо отделно, живо и мърдащо в главата му. Когато затваряше очи, започваха да го измъчват картини от пиршества в дворците на баща му, осветени от хиляди свещи и лампи. Много пъти бе танцувал до сутринта и нито веднъж не се бе замислял за цената на маслото и лойта. А сега единствената им свещ трябваше да се пести също като храната или въглищата. Управлението на домакинство, пък било то бедно и мизерно като квартирата в Кудай, бе откровение за него.

Когато отвори отчаяно очи, Джелауддин виждаше лунната светлина през цепнатините в покрива. Въздухът бе изпълнен с вонята на нощната кофа. През първата нощ в градчето я беше оставил навън, но я откраднаха и на сутринта бяха принудени да купят друга. Беше се научил да плаща на едно момче да я отнася до обществената яма извън града, но естествено, братята му бяха забравили да го сторят. Всичко в Кудай струваше пари. Животът беше много по-сложен, отколкото бе предполагал, и понякога се чудеше как изобщо бедните търговци можеха да си позволят да го живеят.

Рязко се изправи, когато чу звук и малката врата се разтресе в касата си. Някой чукаше и сърцето му се разтуптя болезнено в гърдите, докато посягаше към сабята си.

— Джелауддин? — уплашено се обади един от братята му.