Кости по хълмовете

— Работата ми е да купувам и продавам предмети от злато. Кудай е бедно градче и едва ли някой тук ще може да ми даде повече, отколкото аз мога да дам на теб. Бих могъл да пратя камъка с някой керван в Бухара или Самарканд, или може би в Ашхабад или Машхад на юг. — Завъртя бижуто с пръст, сякаш беше обикновено топче. — Може би в Кабул ще се намери купувач, но цената на доставката ще се равнява на печалбата, която мога да направя. Както казах, съжалявам, но не мога да го купя.

Джелауддин не знаеше какво да направи. През целия си живот никога не му се бе налагало да се пазари за каквото и да било. Не беше глупак и разбираше, че човекът най-вероятно си играе с него, но нямаше представа какво да предложи. Във внезапен пристъп на гняв си помисли дали да не вземе камъка и да си тръгне. Единствено мисълта за лекаря, който щеше да дойде довечера, го накара да остане на мястото си. Абуд го наблюдаваше внимателно, криейки насладата си от очебийните емоции на младия мъж. Не се стърпя да завърти ножа и бутна камъка през масата, сякаш слагаше край на срещата.

— Желаеш ли чай? — предложи той. — Не обичам да отпращам клиент, без дори да му предложа нещо.

— Трябва да го продам — рече Джелауддин. — Не можеш ли да ми препоръчаш някой друг, който да го вземе до довечера и да ми даде добра цена?

— Ще пратя за чай — отвърна Абуд, сякаш не беше чул въпроса. Игнорира предупредителните гласчета, които го бяха разтревожили в началото. Трябва да го продам? Дано Аллах му прати опашка от глупаци като този и ще може да се оттегли в някой благословен с прохлада дворец.

Когато момчето прислужник донесе чай в сребърен чайник, Абуд забеляза начина, по който клиентът поглежда към слънцето. Наивността му бе опияняваща.

— Ти си в нужда, приятелю — рече Абуд. — Не бих искал хората да кажат, че съм се възползвал от положението ти, нали разбираш? Доброто ми име е всичко за мен.

— Естествено, че разбирам — отвърна Джелауддин. Чаят беше много добър и той отпи объркан глътка от горещата напитка, като се чудеше какво да прави. Старият бижутер се наведе напред и се осмели да го потупа по ръката, сякаш бяха приятели.

— Моят шурей ми каза, че баща ти е болен. Нима мога да отпратя един добър син? Не и в този живот. Ще ти направя предложение за камъка, поне колкото да платиш на лекаря. Ако задържа рубина, може би ще намеря купувач в бъдеще, нали така? В моя занаят не всичко се върти около бързата печалба. Има времена, когато трябва да мисля и за душата си.

Абуд въздъхна шумно. Струваше му се, че е преиграл с последното излияние, но младият мъж се оживи и кимна.

— Много си мил, господине — рече той. Облекчението му бе мъчително очевидно.

— Нима няма да бъдем съдени всички? — смирено рече Абуд. — Напоследък дюкянът ми не е печеливш, при всички тези приказки за война.

Замълча, когато лицето на младия мъж се скова.

— Изгубил ли си някого, приятелю? Аллах както дава, така и взема. Не ни остава друго, освен да търпим този живот.

— Не, няма нищо — отвърна Джелауддин. — Чух за големи битки на изток.

— Така е. Времената са тежки. — Тревожното усещане се върна с пълна сила и Абуд отново се замисли дали да не го отпрати. Рубинът проблесна на масата и привлече погледа му. — Заради теб, приятелю, ще ти дам четири жълтици. Това не е дори половината от цената на камъка, но ще покрие разходите за лекаря. Не мога да предложа повече.

Приготви се за пазарлък, но за негово най-голямо изумление Джелауддин стана.

— Добре. Ти си добър човек — рече той.

Абуд скри смущението си, също стана и пое протегнатата ръка. Нима е възможно? Камъкът струваше четиридесет пъти повече, отколкото бе предложил!

Помъчи се да скрие ликуването си, докато му даваше четирите малки монети. Ножницата блестеше ярко в сумрака и трябваше да положи усилие, за да откъсне очи от нея. Беше длъжник на глупака.

— Приятелю, ще ти дам парче плат да увиеш оръжието. В соука има крадци, колкото и да ми е болно да го призная. Може вече да са те забелязали как идваш. Ако имаш приятели, позволи да ги повикам, за да те изпратят до квартирата ти.

Джелауддин поклати несигурно глава.

— Много мило, господине. Повече, отколкото съм се надявал на такова място.

Абуд се засмя.

— И аз самият имам синове. Ще се моля баща ти да оздравее бързо.

Чак когато слънцето клонеше към залез, прислужникът на Абуд успя да доведе трима мъже от къщата на шурея му. Бяха надменни и странни като този с камъка и Абуд се запита дали да не постави къщата под наблюдение. Не искаше да идат при конкуренцията, ако имаха и други скъпоценности за продаване. Щяха да ги оставят голи и боси, каквито са неопитни. Да, няма да е зле да бъде предупреден, ако се очертае някоя беда. А нещо в четиримата младежи му казваше, че бедата никак не е далеч.