Кости по хълмовете

Приповдигнатото настроение от празника бе изчезнало и Чингис гледаше нетърпеливо как бащата на булката пристъпва да помогне на малкия Толуй да издигне централния стълб на гера, бял и съвсем нов. Когато всичко беше готово, синът му отвори изрисуваната врата и въведе Сорхатани в новия й дом. По принцип трябваше да скрепят брака тази вечер, но беше ясно, че вече са изпълнили тази задача. Чингис се запита разсеяно как ли синът му ще осигури окървавен парцал, за да покаже, че е отнел девствеността й. Надяваше се, че момчето има здрав разум и няма да го направи.

Остави мяха с айраг и се изправи, отърсвайки трохите от дела си. Щеше да наругае Чакахай за проваления ден, но все пак празникът беше кратка почивка от кървавата работа, с която се занимаваше. Умът му започна да се изпълва с планове и военни ходове, да влиза в студения ритъм, с който щеше да превземе градовете и да изчисти пясъците от всички, които се осмеляваха да му се съпротивляват.

Онези около него като че ли усетиха промяната. Чингис вече не беше любящият баща. Великият хан отново стоеше пред тях и никой не посмя да посрещне спокойния му поглед.

Чингис огледа лагера и онези, които все още лежаха и се хранеха или пиеха, наслаждавайки се на топлината и повода. Неясно защо, безделието им го раздразни.

— Върни воините обратно в лагера, Хаджиун — нареди той. — Да стопят мазнините със здраво препускане и упражнения с лъка.

Брат му се поклони и се отдалечи, пръскайки мъже и жени с резките си заповеди.

Чингис пое дълбоко дъх и разкърши рамене. След Отрар град Бухара беше паднал почти без бой. Целият му гарнизон от десет хиляди души бе дезертирал и все още се спотайваше някъде по хълмовете, ужасен от него.

Цъкна с език, за да накара Джучи да вдигне поглед.

— Поведи тумана си към хълмовете, Джучи. Намери онзи гарнизон и го унищожи.

Когато Джучи изчезна, Чингис изпита леко облекчение. Шахът бе някъде далеч на запад, гонен от Субодай и Джебе. Дори да успееше да им се изплъзне и да се върне, империята му щеше да бъде превърната в пепелища и развалини.

— Темуге? Прати съгледвачите си в Самарканд, да научат всяка подробност за защитата им. Аз ще водя атаката с Чагатай и Джучи, когато се върне. Ще превърнем безценните им градове в прах.

Джелауддин стоеше с гръб към вратата на стаите, които бяха наели в градчето Кудай. Шумът и вонята на соука9 останаха навън. Мразеше това мърляво местенце на края на огромната пясъчна пустиня, където живееха само гущери и скорпиони. Потръпна. Разбира се, и преди беше виждал просяци. В големите градове Самарканд и Бухара те се плодяха като плъхове, но никога не му се бе случвало да върви сред тях или да усеща как проядените им от болести ръце дърпат дрехата му. Не беше спрял да остави монети в дланите им и все още кипеше от гняв заради техните проклятия. В други времена щеше да заповяда градът да бъде изпепелен заради обидата, но за пръв път през живота си Джелауддин беше сам, лишен от властта и влиянието, които почти не бе забелязвал, преди да изчезнат.

Подскочи, когато непосредствено до главата му се почука. Огледа отчаяно малката стаичка, но баща му лежеше в съседната, а братята му бяха излезли да купят храна за вечеря. Рязко избърса потта от челото си и отвори широко вратата.

На прага стоеше собственикът на къщата и надничаше подозрително вътре, сякаш Джелауддин можеше да вмъкне половин дузина души в малкия коптор, който беше наел. Джелауддин се наведе над собственика и му закри гледката.

— Какво има? — рязко попита той.

Мъжът се намръщи нагоре към арогантния млад наемател. Лъхаше на някакви остри подправки.

— Пладне е, господине. Дойдох за наема.

Джелауддин кимна раздразнено. Виждаше му се израз на недоверие, че трябва да плаща всеки ден, вместо в края на месеца. Предположи, че градчето не вижда често непознати, особено откакто монголите се бяха появили в района. Но въпреки това го жегна, че се отнасят с един принц като с човек, който може да избяга през нощта, без да си плати.

Не намери монети в кесията си и трябваше да отиде при паянтовата маса в другия край. Там намери малката купчина, която бяха преброили предишната вечер. Щеше да им стигне най-много за още седмица, а баща му бе все още твърде болен, за да пътува. Джучи взе пет медни монети, но не беше достатъчно бърз, за да попречи на собственика да влезе.

— Ето — рече Джелауддин и пъхна парите в ръката му. Щеше да му каже да си върви, но онзи явно не бързаше да си тръгва и Джелауддин осъзна, че държането му не подхожда за човек, принуден да живее в такава бедна квартира. Опита се да изглежда смирен, но собственикът си остана на мястото, като прехвърляше мръсните монети от ръка в ръка.

— Баща ти още ли е зле, господине? — ненадейно попита той. Джелауддин направи крачка напред, за да му попречи да надникне в съседната стая, и той продължи: — Познавам един много добър лекар. Взема скъпо, но е учил в Бухара, преди да се върне при семейството си тук. Стига да можеш да платиш?