— Разбира се, че не — отвърна Темуге. — Прекарахме толкова много време във война, че е трудно да се мисли какво следва по-нататък, но…
—
Темуге моментално пламна и щеше да отговори, но Чингис вдигна ръка, за да въдвори мир.
— Не днес — рече той и двамата мъже притихнаха, разменяйки си кръвнишки погледи.
Видя как недалеч от града група воини скача на крака. Изправи се моментално, когато трима от тях затичаха през оживената тълпа към него. Каквото и да бе прекъснало гощавката им, все още никой друг не го бе забелязал и не едно семейство ги наруга, когато запрескачаха трапезите или се втурваха покрай тях. Мнозина бяха взели кучета на пиршеството и животните се разлаяха възбудено.
— Какво има? — остро попита Чингис. Ако някой от младите идиоти бе започнал бой в сватбения ден на сина му, щеше да му отреже палците.
— От града излизат хора, господарю — отвърна воинът, като се кланяше ниско.
Чингис, Хазар и Хаджиун моментално станаха и тръгнаха през тълпата към града. Макар да бяха спешени, всички бяха добре въоръжени — имаха навик винаги да държат меч или лък подръка.
Идващите от Нур не изглеждаха заплашително. Чингис гледаше с любопитство как група от около шейсет мъже и жени прекосяват разстоянието между града и сватбата. Бяха облечени в пъстроцветни дрехи, които приличаха на сватбената роба на Толуй, и като че ли не носеха оръжия.
Празнуващите се бяха смълчали и доста мъже започнаха да се събират около хана си, готови да убиват при нужда. Когато приближи, групата се озова пред редица свирепи ветерани, почетени от Чингис с покана за сватбата. Видът на воините ги накара да трепнат, но един от тях извика нещо на останалите на странния им език и явно ги поуспокои.
Щом бяха достатъчно близо, за да говорят, Чингис разпозна някои от градските първенци, които се бяха предали. Извика Темуге да превежда.
Брат му изслуша водача от Нур и кимна.
— Донесли са дарове за ханския син по случай сватбата му — рече той.
Чингис изсумтя. Донякъде му се искаше да ги отпрати в домовете им и да го оставят на мира, но отстъпи, може би заради разговора, който имаха преди малко. Разбира се, враговете трябва да се унищожават, но този му се бяха подчинили и не бяха сторили нищо, което да събуди подозренията му. Даваше си сметка, че разположената му около града войска правеше мирните преговори изненадващо гладки, но в крайна сметка кимна.
— Кажи им, че са добре дошли, но само за днес — обърна се той към Темуге. — Могат да дадат даровете на Толуй, когато пиршеството завърши.
Брат му произнесе поток гърлени звуци и групата видимо си отдъхна, след което се разположи при монголите върху постелките и прие чай и айраг.
Чингис забрави за тях, когато видя как малкият Толуй излиза от гера на тъста си и се ухилва на тълпата. Беше пил чай със семейството и бе официално приет от тях. Водеше Сорхатани за ръка и макар коремът й да личеше през робата, никой не посмя да коментира това в присъствието на Чингис. Кокчу беше готов да посвети съюза на бащата небе и майката земя, като ги призове да благословят новото семейство и да напълнят герите му с дебели силни деца.
Когато шаманът започна да припява, Чакахай потръпна и извърна поглед от него. Бьорте сякаш я разбра и докосна ръката й.
— Не мога да го гледам, без да си помисля за горката Темулун — промърмори Чакахай.
Щом чу името й, настроението на Чингис моментално се вкисна. Беше прекарал целия си живот редом със смъртта, но загубата на сестра му бе тежка. Майка му не наруши уединението си дори за сватбата на своя внук. Само заради това арабските градове трябваше да проклинат деня, в който го бяха погледнали с презрение и го бяха принудили да дойде в земите им.
— Това е ден на едно ново начало — уморено рече Чингис. — Тук няма да се говори за смърт.
Кокчу припяваше, подскачаше и се въртеше, а гласът му се носеше надалеч от ветреца, който изсушаваше потта им. Булката и семейството й стояха неподвижно с наведени глави. Само малкият Толуй се раздвижи, за да изпълни първата си задача като съпруг. Чингис гледаше хладно как момчето започва да издига гер от плетени рамки и купчина дебела плъст. Това беше тежка работа за неговата възраст, но синът му бе чевръст и жилището постепенно започна да придобива форма.
— Ще отмъстя за Темулун и всички останали — внезапно изрече Чингис с тих глас.
Чакахай го погледна и кимна.
— Но това няма да я върне — рече тя.
Чингис сви рамене.
— Не е заради това. Страданието на враговете ми ще бъде пиршество за духовете. Когато остарея, ще си спомням пролетите им сълзи и това ще даде покой на кокалите ми.