Кости по хълмовете

Джелауддин отново погледна към малката купчинка монети. В скритата си кесия имаше рубин колкото ставата на палеца му. С него можеше да купи цялата къща, но в никакъв случай не искаше да привлича внимание към семейството си. Безопасността им зависеше от тяхната анонимност.

Чу хриповете на баща си в задната стая, предаде се и кимна.

— Мога да платя. Но първо трябва да намеря бижутер, който може да купува.

— Има много такива, господине. Мога ли да попитам дали има друг, който да претендира за бижуто, което искаш да продадеш?

Отначало Джелауддин не разбра въпроса. После пламна от гняв.

— Не е откраднато! Аз… наследих го от майка си. Трябва ми честен човек, който да ми даде добра цена за него.

Собственикът сведе глава, смутен от обидата, която беше нанесъл.

— Моите извинения, господине. И аз самият съм имал тежки времена. Препоръчвам Абуд, който държи червения дюкян на соука. Той се занимава със злато и всякакви ценни неща. Ако кажеш, че те праща шуреят му, ще ти предложи справедлива цена.

— А докторът? — продължи Джелауддин. — Повикай го да дойде довечера.

— Ще опитам, господине, но в Кудай малцина са образованите като него. Много е зает.

Джелауддин не бе свикнал да се пазари или да плаща подкупи. Мълчанието се проточи и собственикът на къщата трябваше да погледне многозначително към купчинката пари. Младият принц ги събра от масата и му ги даде, като се помъчи да скрие погнусата си, когато ръцете им се докоснаха.

— Ще му кажа, че е лична услуга, господине — с грейнало лице отвърна мъжът. — Ще дойде по залез.

— Добре. А сега се махай — каза изгубилият търпение Джелауддин. Това не беше неговият свят. Почти не беше виждал пари преди възмъжаването си, и то най-вече когато играеше на комар с офицерите на баща си. Чувстваше се омърсен от търговията, сякаш угаждаше на някаква своя интимна прищявка, вратата се затвори и той въздъхна, обхванат от отчаяние.

22.

Бижутерът Абуд претегли мъжа пред себе си почти толкова внимателно, колкото и рубина, който беше донесъл. И бижуто, и човекът го изпълваха с подозрения. Макар че шуреят му имаше не по-малък от неговия усет за печалбата.

Мъжът, който се представяше за син на търговец, не разбираше от търговия, това си личеше отдалеч. Начинът, по който се държеше и зяпаше продавачите, докато вървеше към дюкяна на Абуд, беше наистина много странен. Що за човек е този, който никога не е посещавал соук? После арогантността му накара косъмчетата на врата на Абуд да настръхнат и всичките му инстинкти закрещяха за опасност. Беше оцелял четиридесет години като търговец в три града и се доверяваше на сетивата си. Като начало, ръцете на мъжа бяха яки като на човек, въртящ сабя. Приличаше повече на войник, отколкото на търговец, и вървеше през пазара, сякаш очакваше другите да се махнат от пътя му. Абуд бе наблюдавал развеселен как те не го правят и младият мъж се препъна в двама здравеняци, които продаваха пилета. Ако не беше сабята на кръста му, подигравките им сигурно щяха да бъдат последвани от удари.

Сабята също беше много добра. Засърбяха го ръцете да подържи оръжието и се зачуди на глупостта му да носи подобно нещо в сокака. Ако се съди по сребърния обков на ножницата, тя струваше сигурно повече и от рубина, който беше оставил върху сергията, за да го видят всички. Абуд бе прикрил скъпоценния камък с ръка и го беше поканил вътре, преди глупакът да предизвика смъртта и на двама им, но и сабята можеше да свърши същото. Животът в Кудай беше евтин и оръжие като това си струваше неколцина млади дяволи с ножове да рискуват. Сабята можеше да изхрани семействата им цяла година, стига да я продадат на подходящия купувач. Въздъхна и се запита дали да не предупреди клиента си. Нищо чудно да му предложат същата тази сабя преди мръкване, може би още с кръвта по нея.

Нищо от това не се изписа на лицето му, докато водеше Джелауддин към дъното на малкото си дюкянче. Там имаше маса, далеч от любопитните очи на пазара. Потупа един стол за Джелауддин, настани се и вдигна скъпоценния камък към свещта, като оглеждаше за пукнатини, преди да го претегли внимателно на малките месингови везни.

Беше ли краден? Едва ли. Един крадец нямаше така открито да го постави на тезгяха. Със сигурност беше негова собственост, но въпреки това тревогата не напускаше Абуд. Знаеше, че причината за успеха му се крие в способността му да усеща отчаянието на онези, които идваха при него. Вече беше научил, че клиентът му се нуждае от лекар. Подозираше, че може да получи скъпоценния камък срещу нищожна част от стойността му, но го остави на масата, сякаш го беше опарил. Много неща не бяха наред около мъжа и рубина. Каза си, че е най-добре да го отпрати. И щеше да го направи, ако камъкът не беше толкова съвършен.

— Не мога да продам подобна скъпоценност в Кудай — с неохота рече той. — Съжалявам.

Джелауддин примигна. Нима старецът го отпращаше?

— Не разбирам — рече той.

Абуд разпери ръце.