Кости по хълмовете

— Проклети да са — прошепна той. Монголите сигурно имаха хора, които можеха да проследят и птица в небето. Четири пъти Джелауддин бе рискувал да обърнат обратно на изток. Всеки път виждаха далечна линия съгледвачи, пръснати нашироко, да се оглеждат за подобен опит. Последния път бяха принудени да бягат до пълно изтощение, докато не се изгубиха в пазара на един град. Джелауддин едва бе успял да спаси живота си, а кашлицата на баща му започна две нощи по-късно, след като спа на мократа земя.

Братята с мъка отпратиха последните гвардейци. Беше много лесно да се проследят големи групи хора, дори последните няколко дузини, които бяха останали упорито с шаха, на когото се бяха заклели да служат. Сега само Джелауддин и тримата му по-млади братя се грижеха за баща си. Толкова много пъти бяха сменяли дрехите и конете си, че не помнеха броя им. Оставаше им съвсем малко злато за храна и припаси, а след това Джелауддин наистина не знаеше какво ще стане. Докосна малката кесия със скъпоценни камъни, скрита под робата му. Тихият им звън му действаше успокоително. Беше далеч от лихварите на големите градове и не знаеше дали може да продаде и един камък, без да рискува. Това го влудяваше. Той и братята му не можеха да живеят от земята, както правеха монголите. Беше роден в коприна и обграден от слуги, които угаждаха и на най-малката му прищявка.

Баща му се закашля в тъмното и Джелауддин се пресегна към него и му помогна да седне. Не помнеше името на градчето, в което бяха спрели. Може би монголите препускаха в околностите му, докато шахът се бореше за глътка въздух.

Поклати глава, обхванат от отчаяние. Още една нощ на земята щеше да убие баща му, сигурен беше. Ако такава е волята на Аллах, по-добре да ги прибере тази нощ, поне когато са със сухи дрехи и храна в измъчените си стомаси. По-добре, отколкото вълците да им се нахвърлят, докато спят на полето като агнета.

— Сине? — със слаб глас повика баща му.

Джелауддин допря длан до челото на баща си и едва не се опари. Треската измъчваше стареца и Джелауддин не беше сигурен, че шахът го е познал.

— Тихо, тате. Ще събудиш конярчетата. На сигурно място сме.

Баща му се опита да каже още нещо, но пристъпът на кашлица превърна думите му в безсмислени резки звуци. Шахът се наведе над ръба на леглото и се изхрачи немощно в кофата. Джелауддин се намръщи, като го чу. Утрото наближаваше, а той още не беше спал; не можеше да спи, когато баща му се нуждае от него.

Каспийско море бе на повече от сто мили на запад от бедното градче сред осветените от луната ниви. Никога не беше пътувал отвъд него. Почти не можеше да си представи земите и народите там, но щеше да се скрие сред тях, ако монголите продължават да ги гонят все по-далеч и далеч от дома. Отчаяно искаха да си пробият път през преследвачите си, но как можеха да го сторят? Дори беше оставил трима гвардейци скрити в шумата, за да останат незабелязани от монголите. Ако бяха оцелели, нима нямаше да доведат помощ с идването на зимата? Всеки шум в нощта се посрещаше с ужас от шаха и синовете му и те вече не се смееха на врага, който нямаше да спре дори ако избягат под земята.

Шах Ала-уд-Дин се отпусна изтощен върху сламеника, който му бе намерил Джелауддин. Синовете му спяха в мръсната конюшня и дори това беше по-добре от всичко през последните месеци. Джелауддин се вслуша в поуспокоеното дишане на баща си и наруга наум стареца заради болестта му. С всеки изминал ден изминаваха по-кратко разстояние, а Джелауддин се съмняваше, че монголите са също толкова бавни.

Щом баща му заспа, той се замисли да легне на земята, както бе правил през горещите месеци. Нуждаеха се от конете, за да имат възможност да се измъкнат, но ако ги продадяха или убиеха и влезеха в следващия град като обикновени пътници, как щяха да ги открият монголите? Въпреки демонските умения на преследвачи, те си оставаха само хора. Беше увещавал шаха да спрат в древния робски пазар Алмашан, но старецът не искаше и да чуе, че могат да се крият като просяци. Самата мисъл го нараняваше. Достатъчно трудно бе да го накарат да престане да обявява кой е пред градските първенци и да предизвиква монголите от стените.

Спирането означаваше смърт, сигурен беше Джелауддин. Войската, която преследваше баща му, носеше ужас със себе си и малко градове биха пожертвали собствените си семейства заради шаха и синовете му. Джелауддин знаеше, че веднага щом монголите обкръжат града, той ще бъде предаден или убит в съня си. Оставаха му малко възможности. Впери поглед в тъмното към човека, който бе заповядвал през целия си живот. Трудно му беше да приеме, че шахът бе твърде слаб, за да избегне псетата по петите им. Макар да бе най-големият син, Джелауддин не се чувстваше готов да се противопостави на волята на баща си.

— Ще спрем, татко — внезапно прошепна той. — Ще се скрием с конете в някой град. Имаме достатъчно пари да живеем просто, докато възвърнеш силите си. Ще ни подминат. Аллах, заслепи ги. Ако е твоята воля, нека ни подминат.