Кости по хълмовете

Слънцето залязваше, когато Юсуф настигна тумана на Субодай и Джебе. Влезе в импровизирания лагер, отвръщайки на поздравите на воините. Беше на деветнадесет и повече от доволен от себе си. Дори Субодай се усмихна на самочувствието на младия арабин, докато слизаше от коня и се покланяше пред двамата военачалници.

— Там ли е шахът? — попита Субодай.

Юсуф поклати глава.

— Щяха да ми кажат, военачалнико.

Субодай сви раздразнено устни. Шахът и синовете му бяха като призраци. Монголите го преследваха заедно с гвардейците му чак до края на лятото, а той все успяваше да им се изплъзне. Субодай се надяваше, че се е скрил в града край реката, чиито стени бяха твърде високи, за да ги атакуват.

— Хлъзгава риба е този старец — рече Джебе. — Но накрая ще го пипнем. Не може да мине покрай нас без някой да го види, дори с малкото хора, които са му останали.

Субодай изсумтя.

— Де да бях и аз така сигурен. Той беше достатъчно хитър да остави фалшива следа. Едва не го изгубихме тогава, а сега е много по-трудно да го проследим само с шепа хора.

Разтърка ръката си на мястото, където го бе изненадал един от хората на шаха. Засадата беше разположена добре, но гвардейците се оказаха пред многократно превъзхождащ ги противник. Макар да им отне време, Субодай и Джебе ги изклаха до последния човек. Бяха проверили всеки убит и всички се бяха оказаха млади и силни. Прехапа устна при спомена.

— Може да се скрие в някоя пещера и да заличи следите си. А може и вече да сме го подминали.

— В града не знаят нищо, военачалнико — каза Юсуф. — Шахът не е спирал никъде наоколо за припаси. Търговците на роби щяха да научат и да ми кажат.

Беше очаквал да го поздравят за успешната измама, макар тя да беше идея на Субодай. Вместо това двамата военачалници отново се върнаха към разискванията си, сякаш той не беше сторил нищо. Не спомена за кесията злато, която бе спечелил с няколкото си лъжи. Бяха забелязали новата кобила и щяха да сметнат, че тя е достатъчна награда за труда му. Не беше нужно монголските военачалници да научават всичко.

— Съгледвачите съобщават за десетки села и градчета на запад — каза Джебе, след като хвърли поглед на Юсуф. — Ако е минал през тях, все някой ще е запомнил въоръжена трупа и старец. Не може да бяга вечно.

— Но досега се справя — рязко отвърна Субодай. Обърна се към Юсуф, който все още бе там и пристъпваше от крак на крак. — Добра работа свърши, Юсуф. А сега ни остави.

Младият мъж се поклони дълбоко. Тези монголи плащаха добре и това беше хубаво. Ако шахът успееше да им се изплъзва до зимата, Юсуф щеше да стане богат човек. Докато крачеше из лагера, той кимаше и се усмихваше на някои от воините, които познаваше. Бяха притихнали с настъпването на вечерта, както притихват вълците, когато наоколо няма плячка. Видя ги да точат мечове и да приготвят стрели с бавни и спокойни движения. Юсуф леко потрепери. Беше чул за нападението срещу жените и децата им. Не искаше да вижда какво ще се случи, когато най-сетне хванат шаха и синовете му.

Джелауддин разтърка очи, гневен заради собствената си слабост. Не можеше да позволи тримата му братя да видят как самоувереността му изчезва, особено когато всеки ден обръщаха към него погледи, изпълнени със страх и надежда.

Трепна в мрака от тежкото дишане на баща си — хрипове и дълго протяжно свирене на гърдите, което сякаш продължаваше безкрай. Всеки път щом спираше, Джелауддин се вслушваше отчаяно. Не знаеше какво да прави, ако тишината се проточи.

Монголите бяха съсипали стареца, сякаш го бяха улучили с една от стрелите си. Преследването през равнини и планини не даде на шаха никаква възможност да си почине и да възвърне силите си. Влажната земя и свирепите дъждове ги принуждаваха да търпят студ и болки в ставите. Старецът бе прехвърлил шейсетте и макар че бе здрав като бик, влагата се беше пропила в белия му дроб и изсмукваше силата му. Джелауддин усети как сълзите пълнят очите му и ги избърса яростно, като притисна длани силно, за да може болката да отслаби гнева му.

Никога преди не го бяха преследвали като диво животно. През първия месец всичко това му приличаше на игра. Заедно с братята си се смееше на монголите по следите им и измисляше нелепи планове как да им се измъкнат. Когато започнаха дъждовете, оставяха лъжливи следи, разделяха отряда, после разделяха двете половини отново. Бяха пратили хора на смърт в засади, които почти не забавиха неумолимия враг, който продължаваше да ги гони.

Чу как баща му изхриптя в тъмното. Дробовете му бяха пълни с гъста слуз и скоро щеше да се събуди и да се закашля. Джелауддин щеше да го тупа по гърба, както бе правил толкова много пъти преди, докато кожата на стареца изгуби восъчния си цвят и поредният ден бягство не започне.