Кости по хълмовете

— Животът ти е само птичи полет през осветена стая. Преминаваш от безкраен мрак във вечна нощ, между които има само един кратък миг. Стаята няма значение. Животът ти няма значение, а само как ще се подготвиш за следващия.

— Разбирам — каза младежът. Отново почувства мазното докосване на мъртвата плът и потръпна.

— Съжалявай онези, които не знаят какво ги чака след смъртта. Можеш да се изправиш силен сред тях, защото си видял рая и ада, без да изгубиш кураж.

Водачът на хашишините протегна дружески ръка и помогна на младежа да се изправи.

— Сега можеш да се присъединиш към братята си. Мъже като теб, на които бе позволено да погледнат през цепнатината в стените на реалността. Няма да провалиш тях или мен, когато донесеш идеална смърт в нозете на Аллах.

— Няма, господарю — отвърна младежът, по-сигурен отвсякога. — Кажи ми кого трябва да убия. Няма да се проваля.

Стареца се усмихна. Винаги се трогваше от пламенната вяра на младите воини, които изпращаше в света. И той навремето беше един от тях и когато нощите бяха тъмни и студени, понякога все още копнееше за градината, която му бяха показали. Надяваше се, че когато смъртта най-сетне го прибере, истинската ще бъде толкова прекрасна, колкото създадената от него. Нека има хашиш в рая, помисли си той. Нека отново бъде млад и гъвкав като това момче.

— Ще идеш с братята си в лагера на монголския хан, който се нарича Чингис.

— Сред неверниците ли, господарю? — заекна младежът. Вече се чувстваше омърсен.

— Сред неверниците. Вярата ти ще те държи силен. За това и само за това беше обучаван при нас тези пет години. Беше избран заради умението ти да учиш езици. Можеш да служиш добре на Аллах с този негов дар. — Старецът постави ръка на рамото на младежа. Дланта му сякаш излъчваше топлина. — Сближи се с хана и когато дойде подходящ момент, отнеми живота му с един удар в сърцето. Разбираш ли цената на провала?

Младежът преглътна с мъка. Споменът за ямата беше свеж.

— Няма да се проваля, господарю. Кълна се.

Втора част

20.

Не се долавяше никакъв ветрец в лятната жега. Въздухът бе неподвижен и слънцето опразваше улиците в часовете около пладне. Град Алмашан беше по-скоро само крепост, стар и прашен, макар че покрай стените му минаваше блестяща река. Този ден по бреговете й нямаше жени и деца. Алмашан бе затворен, натъпкан с хора и животни от околните села. Пазарите миришеха на страх и помийни ями, които разнасяха зловоние и не можеха да бъдат изпразнени.

Градските търговци чуваха шепота на бурята в далечината, който ставаше все по-силен. На онези долу не им оставаше друго, освен да гледат към стражевите постове и да се молят за спасение. Дори просяците бяха престанали да викат за милостиня.

— Бъдете готови! — извика Ибрахим на хората долу при портата. Впери поглед от стената с разтуптяно сърце. Почвата около Алмашан беше твърде слаба и бедна, за да става за обработка. Но пък и богатството на жителите му никога не бе зависело от реколтата.

В маранята се появи черна редица конници, приближаващи с плашеща бързина. Те бяха причина любимият на Ибрахим град да бъде пълен с чужденци. Търговци и кервани се бяха втурнали зад стените му в търсене на убежище. Ибрахим ги беше обложил с тежък данък — половината от стоките, които се мъчеха да запазят. Никой не бе посмял да възрази. Ако оцелееше при монголската атака, Ибрахим щеше да бъде изключително богат човек, но това не го правеше особено самоуверен.

Малкият му град се издигаше от седемстотин години край брега на реката. Търговците му бяха пътували чак до земите на Дзин и Испания, за да се върнат със съкровища и безценни знания, но винаги без да събуждат интереса на крале и шахове. Старейшините на Алмашан плащаха данъците си навреме и трупаха богатства от труда на робите неверници. Малкият град бе издигнал стените и хамбарите си от тези печалби, превръщайки се в средище на търговията с хора. Земята не можеше да осигури на Ибрахим дори малка част от богатството, на което вече се наслаждаваше.

Напрегна поглед на ослепителната светлина. Възлестите му ръце се бяха вкопчили в тъмните камъни, останали от някакъв древен форт в далечното минало. Още по-рано градът бил само крайпътен сарай до реката, в който търговците на роби отсядали да починат, преди да продължат към големите пазари на юг и на изток. Алмашан беше изникнал от нищото и ги беше задържал тук.

Въздъхна. Според онова, което бе чул, монголите не разбираха търговията. Те щяха да видят тук само един вражески град. Тюрбанът му беше подгизнал от пот, но той продължаваше да бърше челото си, оставяйки тъмно петно върху прохладната бяла тъкан на робата си.