Кости по хълмовете

Жителите на Отрар се бяха струпали на градските стени, за да видят какво ще стане с управителя, когото предадоха на монголската войска. Бяха изстрадали сражението между гарнизона и хората на Самука. Когато войниците най-сетне си пробиха път навън, настроението им беше радостно. Шахът идваше да освободи града и те щяха да бъдат спасени. Но вместо това от юг се бе появила монголската войска и ги беше обкръжила. Не знаеха дали шахът е още жив, но как иначе беше възможно ханът да застане пред стените им? Нужни им бяха месеци да съставят съвета и дни за тайни разговори, преди търговците да изненадат Иналчук в леглото му и да го вържат, за да го предадат. Монголите нямаха зъб на жителите на града, а само на онзи, който ги бе провокирал. Цели семейства стояха заедно на стените и се молеха да бъдат спасени.

Преди слънцето да залезе, Чингис заповяда Иналчук да бъде закаран на един изстрел от стените. Това беше опасно, но той правилно прецени, че онези вътре няма да рискуват да стрелят по човека, който може и да реши да ги пощади. Заповяда Иналчук да коленичи само на стотина крачки пред портата със завързани отпред ръце.

Управителят на Отрар не бе пропуснал да забележи горящата пещ. Тя също беше докарана близо до градските стени и Иналчук долавяше острата миризма на горещ метал. Удвои предложената сума, после я удвои отново, докато Чингис не заръча на преводача да му каже да си държи езика зад зъбите, ако не иска да го изгуби.

Бяха странна група, стояща сама пред града. Трима яки мъже работеха с духалата под надзора на Темуге. Чингис стоеше до пленника с Хазар, а монголската войска чакаше строена отзад и гледаше.

Накрая мъжете при пещта съобщиха, че сребърните монети са се стопили в котела от черно желязо. Един от тях потопи пръчка в течността. Тя се овъгли при допира и белите капчици сребро засъскаха. Двама мъже прекараха дълги дървени пръти през дръжките на котела и го вдигнаха от желязната кутия и бялата жега на въглищата и духалата.

Иналчук изстена от ужас, когато видя да го носят към него. Над врящото съдържание се вдигаше страшна мараня.

— Сто хиляди оки сребро, господарю — рече той, като се потеше. Преводачът вдигна поглед, но не проговори и Иналчук започна да се моли на глас.

Когато носачите приближиха, Чингис погледна в купата течно сребро и кимна.

— Кажи му следното на неговия език — обърна се той към преводача. — „Нямам нужда от сребро или злато“.

Иналчук погледна нагоре с отчаяна надежда, докато преводачът говореше.

— Какво прави той, приятелю? В името на Аллах, кажи ми дали ще умра!

Преводачът затаи дъх за момент, взирайки се като омагьосан в среброто, което се вълнуваше в котела и покриваше стените му.

— Мисля, че ще умреш — призна той. — Поне ще бъде бързо, така че приготви душата си за Бог.

Чингис продължи, без да обръща внимание на разменените думи.

— Приеми този дар от мен, управителю на Отрар — рече той. — Можеш да си го задържиш.

Обърна се с ледено лице към Хазар.

— Накарай го да протегне ръце, но гледай да не се изгориш и ти.

Хазар събори Иналчук с удар в главата и го остави замаян. Направи му знак да протегне ръце и управителят започна да крещи, но не се подчини. Дори опряният в гърлото меч не можеше да го принуди да вдигне ръце. С растящ гняв Хазар го хвана за рамото и лакътя и счупи костта му с коляно, сякаш чупеше съчки. Иналчук изрева, но продължи да се съпротивлява. Чингис кимна и Хазар заобиколи да счупи другата ръка.

— Направи каквото ти казват, братко! — рязко рече преводачът. — Може и да оживееш!

Иналчук го чу през влудяващата болка и хлиповете си и протегна ръце, като здравата поддържаше осакатената. Чингис кимна на мъжете и те наклониха котела.

Порой врящ метал покри ръцете на управителя и за момент той сякаш държеше блестящ дъжд. Отвори уста да изкрещи, но от нея не излезе и звук. Пръстите му се слепиха в жегата, която разтапяше плътта му.

Рязко скочи назад и падна по очи. Слюнка потече от устата му и прахта по устните му се превърна в лепкава кал. Погледът му бе празен, когато Чингис застана над него, загледан с интерес към ръцете, които изглеждаха два пъти по-големи от обичайното.

— Ти ме доведе в тази суха страна — каза ханът на тресящата се фигура. — Предложих ти мир и търговия, а ти ми върна главите на моите хора. Сега ти давам безценното ти сребро в ръцете.

Иналчук не каза нищо, макар че устните му се движеха беззвучно.

— Може би нямаш думи да ми благодариш? — продължи Чингис. — Или гърлото ти е пресъхнало? Приеми това питие, за да утолиш жаждата си. Така ще познаеш частица от болката, която причини.

Преводачът бе изгубил дар слово от ужас, но Иналчук вече не можеше да чуе каквото и да било. Ханът не си направи труда да гледа, докато мъжете вдигнаха казана и изляха остатъка от метала върху лицето на управителя. Намазаната с масло брада се запали и отворената уста се напълни, но Чингис не откъсна поглед от хората на стената. Мнозина се извърнаха, разбрали, че смъртта е дошла за тях.