Кости по хълмовете

Когато на следващия ден пристигнаха първите ездачи, туманите бяха потресени от новината — беше се случило точно онова, от което се бяха страхували. Известно време останаха с надеждата, че семействата им може би са били пощадени, но Хазар пристигна с оцелелите и мъртвите. Воини тичаха към всяка приближаваща каруца и търсеха своите жени и деца. Други чакаха в мълчалива агония, докато изтощените жени минаваха покрай тях, отчаяно търсейки познато лице. Някои бяха възнаградени с викове и прегръдки. Повечето обаче останаха сами.

Нужен бе повече от месец да приберат всеки паднал воин по пътя през възвишенията на юг. Арабите бяха оставени да гният, но всички, които се бяха сражавали за Чингис, бяха вдигнати и почетени. Телата им бяха освободени от бронята и увити в бяла плъст, преди да ги качат на каруци до най-високите върхове наоколо и да ги оставят на ястребите и орлите. За загиналите жени се грижеха техните сестри и майки, а Чакахай, Бьорте и Хулун ги наглеждаха.

Чингис беше дошъл да види мъртвото лице на сестра си, щом я докараха. Бяха я намерили гола, с прерязано гърло. Мъката му беше ужасна. Това бе поредното престъпление, за което шахът щеше да отговаря. Майка му се бе състарила за една нощ от вестта, непрекъснато беше замаяна и трябваше да я водят за ръка. Беше изгубила син преди много години и старите й рани се отвориха отново, потапяйки я в море от сълзи. Когато Чингис обърна поглед към Отрар, всички разбраха, че градът ще стане на прах в горещия вятър.

Катапултите на хълма бяха унищожени и подпалени, когато гарнизонът си проби път навън и се втурна към собственото си унищожение. Дванадесет добри мъже бяха открити сред овъглените греди. Бяха съсечени на поста си. Чингис само изсумтя, когато научи новината, и заповяда на дзинските майстори да направят нови машини от корионската дървесина.

Краят на лятото измина спокойно, докато почиваха и се възстановяваха. Гневът обаче кипеше под повърхността. Градът ги очакваше и вече никой не се появяваше на високите стени, все още покрити със сажди от горящото масло, с което ги бе обсипал Самука.

Хо Са и заместникът на Хазар бяха открити сред купчината мъртъвци и почетени за враговете, които бяха взели със себе си. Вечер разказвачите превръщаха историите в балади, но опустялата плът бе отнесена с останалите без повече церемонии, отколкото се полагаха за най-простия воин. Върховете в далечината бяха покрити с мъртъвци и хищните птици кръжаха като облак над тях.

Зимата по тези места беше нищо в сравнение със страшния студ на север. Чингис не можеше да чете мислите на управителя на Отрар, но приближаването на хладните месеци като че ли предизвика възбуда в града, докато монголите чакаха построяването на катапултите. Племената не бързаха. Нямаха нужда да се местят, за да живеят, и това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Градът щеше да падне, а ако жителите му страдаха, докато чакат това, бяха си го заслужили.

Дните ставаха по-къси и понякога Чингис виждаше далечни фигури по стените, които сочеха нещо и разговаряха. Може би виждаха растящите конструкции върху хълма до града. Не го беше грижа. Понякога го обхващаше апатия и дори когато катапултите бяха готови, не даде заповед да ги използват, а предпочете да остане в гера си и да се напива в черната си депресия. Не искаше да вижда обвинението в очите на онези, които бяха изгубили семействата си. Решението беше негово и сега се измъчваше от мъка и ярост. Заспиваше само когато пиенето го караше да склопи очи.

Портите на Отрар се отвориха неочаквано един ден, когато небето беше покрито с тежки сиви облаци, предвещаващи дъжд. Монголската войска вдигна врява, блъскайки копия и мечове в щитовете в израз на гняв. Преди Чингис или военачалниците да реагират, малка група мъже излезе навън и портата бързо се затвори зад тях.

Чингис разговаряше с Хазар, когато чу воя на воините. Отиде бавно до коня си и го възседна вдървено, като се взираше към Отрар.

Само дванадесет души бяха напуснали защитата на стените. Чингис видя как хората му препускат с все сили към тях, размахвайки мечове. Можеше да ги спре, но устните му останаха стиснати.

Дванадесетте араби мъкнеха някакъв вързан човек, чиито крака се влачеха в прахта. Скупчиха се уплашено, когато воините ги наобиколиха, и вдигнаха ръце да покажат, че не са въоръжени. Но за монголите това също беше предизвикателство. Всеки, който бе достатъчно глупав да излезе срещу тях без меч или лък, само засилваше желанието им да убиват.

Чингис гледаше безстрастно как воините препускат към тях. Разстоянието се скъсяваше все повече и повече, докато един от тях блъсна арабин с рамото на коня си и го просна на земята.

Малката група спря, обхваната от ужас, и Чингис ги видя да викат на падналия си другар, който се мъчеше да се изправи. Воините ги подкараха с викове напред, както се подкарва стадо овце. Удареният изостана и неколцина се спешиха, за да го довършат.