Кости по хълмовете

Чакахай тичаше боса към един обърнат с гръб към нея воин. Арабският кон изглеждаше огромен, когато приближи, а мъжът върху него беше толкова високо, че тя не виждаше как може да го нарани. Пращенето на пламъците заглушаваше стъпките й. Не се обърна и докато той крещеше нещо на свой другар, Чакахай видя, че носи кожена туника, украсена с пластини от някакъв тъмен метал. Светът се забави, когато тя стигна задницата на коня и той я усети. Започна да се обръща, движейки се като в сън. Чакахай зърна ивица гола плът на кръста му, между колана и кожената броня. Хвърли се напред без колебание и замахна с острието нагоре, както й беше казала Бьорте. Шокът от удара разтърси ръката й и мъжът изохка, отметнал рязко глава назад с очи към небето. Чакахай дръпна кинжала и откри, че се е заклещил в него. Задърпа като обезумяла, не смееше да погледне към арабина — беше сигурна, че всеки момент той ще замахне със сабята си и ще я убие.

Острието се освободи и тя падна назад. Ръката й беше покрита с кръв. Арабинът се прегърби и падна до нея. За миг погледите им се срещнаха. В паниката си тя удари отново, но той вече бе мъртъв.

Чакахай скочи на крака задъхана, но изпълнена с мрачно задоволство. Нека всички измрат по този начин, с изсипани черва и изпразнени мехури! Чу тропота на копита и вдигна замаяно очи, докато друг арабски жребец препусна към нея, за да я смаже. Не можеше да се отмести навреме и възбудата от убийството я напусна, за да се смени с неимоверно изтощение.

Обърната към арабския войник, тя видя Яо Шъ, преди той да я забележи. Будисткият монах се хвърли към коня, насочил тежка тояга към предните му крака. Чу се пукот и животното рухна тежко. Докато го гледаше замаяна, конят се преобърна точно пред нея, смазвайки мъжа на гърба си. Чакахай се взираше в ритащите крака, единият от които бе извит под неестествен ъгъл. Усети ръцете на Яо Шъ да я дърпат между герите и тогава светът отново върна бесния си ритъм и тя започна да повръща.

Дребният монах се движеше на подскоци като птица, оглеждайки се за следващата заплаха. Забеляза, че Чакахай се взира в него, и само кимна, вдигайки за поздрав тоягата над главата си.

— Благодаря — рече тя и сведе глава. Обеща си да го награди, стига да оцелеят. Чингис щеше да го почете пред всички.

— Ела с мен — каза той, докосна рамото й за миг и я поведе между герите по-надалеч от пожара.

Чакахай погледна окървавената коприна в дясната си ръка и изпита единствено задоволство. Чингис щеше да се гордее с — нея, ако е все още жив.

Ала-уд-Дин се обърна, когато чу серия кратки, резки звуци. Не разбра думите, а само че идват мъже. Стомахът му се сви от страх, че ханът вече го е открил. Изрева на хората си да оставят герите и да посрещнат врага. Мнозина от тях бяха погълнати от оргията на унищожението, лицата им бяха изкривени от фанатично безумие. Джелауддин обаче го чу и препусна към него, а още двама от синовете му закрещяха заповедта му, докато не прегракнаха.

Димът беше тъй гъст, че отначало Ала-уд-Дин не можеше да види нищо, само чуваше приближаващия тропот на копита. Звукът отекваше през лагера и устата му пресъхна. Нима хиляди препускаха за главата му?

Конете излязоха в галоп от дима, бялото на очите им се виждаше ясно. Нямаха ездачи на гърбовете си, но в това тясно пространство не можеха да спрат заради хората на шаха. Ала-уд-Дин и Джелауддин бяха достатъчно бързи, за да се скрият зад един гер, но други реагираха твърде бавно. Конете тичаха като буйна река през лагера и събориха и стъпкаха мнозина от гвардейците.

Зад конете се появиха осакатените воини. Ала-уд-Дин чу бойните им викове. Бяха и млади, и стари, мнозина с липсващи крайници. Един замахна да убие шаха и Ала-уд-Дин видя, че носи само тежка тояга в лявата си ръка. Дясната липсваше. Монголският воин умря бързо от сабята на Джелауддин, но някои от противниците имаха лъкове и шахът потръпна от песента на стрелите им. Беше я чувал прекалено често през последния месец.

Миризмата на кръв и пожар изпълваше въздуха. Не можеше да се диша, а нови и нови гери избухваха в пламъци. Ала-уд-Дин се обърна към офицерите си, но всички те се биеха за живота си. Той беше обкръжен и безпомощен сред обърканата плетеница от жилища.

— При мен! При господаря си! При мен! — изрева той и пришпори коня си. Едва успя да го удържи. Животното летеше като изстреляно от лък през лагера, оставяйки дима и ужаса зад гърба си.

Джелауддин повтори заповедта му и оцелелите го последваха, подобно на господаря си облекчени, че напускат сражението. Шахът препускаше бясно, изправен високо в стремената за някакъв знак, че се е насочил във вярната посока. Къде беше реката? Бе готов да даде втория си син за един слон, за да вижда по-надалеч. Дори след като хората му се отскубнаха от панически тичащите коне и осакатените воини, той видя много деца, момчета и момичета да се втурват покрай герите от двете му страни. Към хората му летяха стрели и ножове, но никой не падна и шахът не спря, докато не видя реката.