Кости по хълмовете

Писъците му отекнаха в стените на Отрар. Групата араби продължаваше напред, като хвърляше ужасени погледи през рамо. Още един бе повален от удар с дръжка на меч, който разкъса скалпа му и покри лицето му с кръв. Той също бе оставен на ритащите и ръгащи мъже. Чингис седеше мълчаливо в седлото и гледаше как приближават.

Две жени приближиха един от арабите и го издърпаха от групата. Той викаше нещо на странния си език и вдигна ръце, но те му се изсмяха и не го пуснаха. Когато останалите го подминаха, мъжът започна да пищи. Този нямаше да умре бързо. Писъците му ставаха все по-силни, но така и не спираха.

Когато от групата останаха само шестима, Чингис вдигна ръка, седнал с изправен гръб на утринното слънце. Хората му чакаха този сигнал и се отдръпнаха от окървавените араби, за да сторят път на хана. Арабите продължиха с олюляване напред пребледнели. Когато стигнаха Чингис, те се проснаха на земята пред него. Пленникът им се загърчи в прахта.

Ханът гледаше студено, когато един от арабите вдигна глава и заговори на дзински, като бавно подбираше думите.

— Господарю, дойдохме да молим за мир! — рече той.

Чингис не отговори и само погледна към Отрар, чиито стени отново бяха почернели от дребни фигури, които наблюдаваха всичко. Мъжът преглътна прахта в гърлото си и опита отново:

— Градският съвет избра да ти предаде управителя, господарю. Бяхме въвлечени във война против волята си и сме невинни. Умоляваме те да ни пощадиш и да вземеш само управителя Иналчук, който е причина за бедите ни.

След като приключи, мъжът отново се просна на земята. Не разбираше защо той и спътниците му бяха нападнати. Дори не бе сигурен, че ханът е разбрал думите му. Чингис изобщо не реагира и мълчанието се проточи.

Освен вързан, управителят бе със запушена уста. Чингис чу стоновете и неясните му думи и направи знак на Хазар да махне парцала. Брат му не беше особено нежен и острието преряза устните на Иналчук заедно с кърпата, при което той изкрещя и изплю кръв.

— Тези хора нямат власт върху мен! — каза Иналчук, щом се опомни от болката. — Позволи ми да преговарям за живота си, господарю хан.

Чингис бе научил само няколко думи на арабски и не го разбра. Изчака търпеливо да доведат един от арабските търговци, които владееха много езици. Човекът пристигна, изнервен не по-малко от проснатите на земята. Ханът направи знак на управителя да говори отново и търпеливо изслуша превода на дзински. Мина му мисълта, че трябва да накара Темуге да обучи повече хора, ако смята да се задържи за по-дълго по тези земи. Не че го беше грижа кой знае колко.

Когато разбра думите на Иналчук, Чингис се изсмя грубо и пропъди една муха, която бръмчеше около лицето му.

— Вързали са те като овца на заколение и те дадоха на врага ти, а въпреки това казваш, че нямат власт над теб? Че какво тогава е това?

Докато преводачът се запъваше с отговора, Иналчук с мъка седна, докосна с вързани ръце кървящото си лице и трепна.

— В Отрар няма съвет, господарю. Това са прости търговци от града ми. Не могат да говорят от името на човек, назначен от самия шах.

Един от арабите понечи да каже нещо, но Хазар пристъпи бързо към него и го изрита, просвайки го по гръб.

— Млък! — рязко рече той. Изтегли меча си и опърпаните араби проследиха с нервни погледи движението му. Нямаше нужда от превод и мъжът не посмя да си отвори устата.

— Пощади живота ми и ще ти дам шест хиляди оки сребро — заяви Иналчук.

Преводачът се поколеба при сумата и Чингис се обърна към него. Под жълтия му поглед треперещият арабин се свлече на земята при останалите.

— Господарю, не знам думата на дзински език. Използва се за измерване на злато и сребро.

— Ясно е, че предлага огромна сума — отвърна Чингис. — В края на краищата, сам оценява собствения си живот.

Преводачът кимна, без да се изправя.

— Тежестта на много мъже в сребро, господарю. Може би на сто или повече.

Чингис се замисли и хвърли поглед към стените на Отрар, които продължаваха да се извисяват над войската му. Накрая махна с ръка.

— Ще бъдат дадено на жените да го използват както намерят за добре. Управителят ще живее засега — рече той.

С крайчеца на окото си забеляза изненадата на Хазар, но не реагира.

— Доведете ми Темуге — продължи той. — От стените на града ни гледат. Ще им дам да видят нещо.

Брат му Темуге дойде бързо, почти без да обръща внимание на окървавената земя и на управителя, който продължаваше да седи и очите му се стрелкаха от човек на човек.

— Колко сребро имаме в лагера, Темуге? — попита Чингис.

— Може би сто каруци, господарю хан — отвърна Темуге. — Имам записана всяка монета, но трябва да взема книжата, ако…

— Донеси толкова, колкото тежи един мъж — каза Чингис. Усети, че Иналчук се взира в него, и бавно се усмихна. — И една от преносимите пещи на Субодай. Искам среброто да се стопи като вода преди залез. Ясно ли е?

— Разбира се, господарю — отвърна Темуге, макар че изобщо не му беше ясно, и забърза да изпълни нареждането на брат си.