Кости по хълмовете

Заедно с Бьорте и Хулун бяха направили всичко по силите си, за да подготвят лагера. Имаха съвсем малко време и не успяха да заложат по-хитроумни капани. Поне разполагаха с оръжие и Чакахай промърмори будистката предсмъртна молитва, докато се приготвяше. Утрото беше студено, макар че въздухът бе тежък и обещаваше поредния зноен ден. Беше скрила децата си възможно най-добре в гера. Те лежаха тихо и неподвижно под купчината одеяла. С огромно усилие Чакахай загърби страха си за тях, така че умът й да бъде бистър. Някои неща бяха съдба или карма, както я наричаха индийските будисти. Може би всички жени и деца щяха да умрат този ден; не можеше да знае. Единственото й желание бе да има възможност да убие за пръв път, да изпълни дълга си към съпруга и децата си.

Завързаната й дясна ръка трепереше, когато вдигна острието, но тя се наслади на чувството да държи оръжие и почерпи сила от него. Знаеше, че Чингис ще отмъсти за нея. Освен ако и той не е бил убит. Най-силно се опитваше да смаже именно тази мисъл, щом изпълзеше в съзнанието й. Как иначе арабите можеха да дойдат при лагера, освен ако не бяха прегазили труповете на народа и на съпруга й? Ако беше все още жив, Чингис би преместил планини, за да защити герите. За монгола семейството беше всичко. На хоризонта обаче нямаше и помен от хана и Чакахай се бореше с отчаянието и търсеше спокойствие, което идваше и изчезваше на бързи пристъпи.

Накрая пое дълбоко дъх и почувства как сърцето й забива бавно и тежко, а крайниците й станаха странно студени, сякаш кръвта й се беше смразила във вените. Конниците приближаваха в тръс към града от гери. Животът бе просто неспокоен трескав сън, кратък дъх между по-дългите моменти на покой. Щеше да се събуди и прероди без агонията на спомена. Поне това беше благодат.

Стадата монголски понита се раздвижиха неспокойно, когато шахът приближи с хората си. Той видя, че животните потръпват и странната тишина го изпълни с лошо предчувствие. Погледна към останалите да види дали също не усещат някаква опасност, но те бяха ослепели от желание да ловуват и се бяха привели напред в седлата.

Отпред димът от огнищата се издигаше мързеливо във въздуха. Вече ставаше топло и шахът усети как струйка пот се стича по гърба му, когато стигна първите гери. Гвардейците му се пръснаха в широка редица, за да навлязат в бъркотията, и нервите на шаха се обтегнаха. Монголските домове бяха високи и скриваха всичко зад себе си. Дори човек на кон не можеше да види какво има от другата страна и това го правеше неспокоен.

Лагерът изглеждаше изоставен. Ако не бяха огнищата, Ала-уд-Дин сигурно щеше да си помисли, че тук няма живот. Беше възнамерявал да мине като унищожителна вълна, съсичайки всеки, който му се изпречи. Но пътеките бяха мълчаливи и пусти и арабските коне навлизаха все по-навътре, без да видят жива душа. Високо над главата му кръжеше орел и въртеше глава в търсене на плячка.

Не беше очаквал, че монголският лагер ще бъде толкова огромен. Може би двадесет хиляди гери или повече бяха скупчени на това място — същински град, изникнал от нищото в пустошта. Бяха заели земята по бреговете на близката река и Ала-уд-Дин видя риба, окачена да се суши на дървени стойки. Дори мухите се бяха смълчали. Сви рамене, мъчейки се да прогони мрачното си настроение. Някои от хората му вече се спешаваха, за да влязат в герите. Беше чул по-старите да говорят, че трябва да заплашат децата, за да накарат жените да са по-отстъпчиви. Въздъхна раздразнено. Може би Джелауддин беше прав. Влезеха ли в герите, сутринта щеше да бъде загубена. Монголите не бяха далеч и нямаше намерение да бъде заловен в това пусто място. За пръв път му се прииска просто да беше минал покрай лагера.

Гледаше как един от приятелите на сина му се навежда ниско, за да отвори вратата на някакъв гер. Масивните му рамене едва се провряха през нея. Арабинът пъхна брадатото си лице през отвора и присви очи в мрака. Ала-уд-Дин примигна, когато мъжът внезапно се разтресе и краката му затрепериха, сякаш беше получил припадък. Пред изумения му поглед войникът рухна на колене, след което се просна по очи в гера, а тялото му продължи да потръпва.

Докато си поемаше дъх, за да даде заповеди, Ала-уд-Дин улови някакво движение с периферното си зрение и рязко замахна със сабята. Една жена се беше промъкнала зад него и върхът на оръжието мина през лицето й, като разряза челюстите и разби зъбите й. Тя падна назад с лееща се от устата кръв, после за негов ужас скочи срещу него и заби кинжал в бедрото му. Вторият му удар отсече главата й, след което тишината се пръсна в повсеместен хаос.

Герите изригнаха и войниците изведнъж започнаха да се бият за живота си. Без да обръща внимание на болката от раната, шахът обърна коня си и използва масивното му тяло, за да повали жена и малко момче, които се носеха с писъци срещу него, размахвайки тежки ножове. Хората му бяха ветерани от кавалерията, свикнали да защитават конете си от пехотинци.