Кости по хълмовете

— Как можете да командвате…? — Млъкна, преди да е унищожил и двамата, но устните му продължаваха да се движат. Хаджиун препусна през импровизирания лагер веднага щом ги чу и приближаването му позволи на хана да откъсне погледа си от тях.

— Какво би направил с млади глупаци като тези двамата? — обърна се той към брат си. — Враговете са още срещу нас, собственият ни лагер е в опасност, а те се бият като малки деца.

Очите му умоляваха мълчаливо Хаджиун да намери някакво наказание, което да не съсипе и двама им. Ако беше само Джучи, щеше да го осъди на смърт, но онзи, който се бе хвърлил от коня си и съборил брат си в прахта, бе Чагатай.

Лицето на Хаджиун бе напрегнато, но той разбра дилемата на хана.

— Отрар е почти на двадесет мили оттук, господарю хан. Бих ги накарал да изминат разстоянието пеша и да стигнат преди мръкване. — Погледна към слънцето, за да прецени колко време остава. — Ако не успеят, значи не стават за водачи на хората си.

Чингис бавно издиша с облекчение, което не можеше да покаже. Това щеше да свърши работа. Слънцето бе безпощадно и тичането можеше да убие човек, но те бяха млади и силни и това наказание щеше да свърши работа.

— Ще бъда там и ще ви гледам как идвате — каза той на втрещената двойка.

Чагатай изгледа кръвнишки Хаджиун, но когато отвори уста да възрази, Чингис посегна и го хвана с едно плавно движение. Юмрукът на баща му бе под брадичката му, когато той заговори отново:

— Сваляйте доспехите и тръгвайте — рече той. — Видя ли ви да се биете отново, ще направя Угедай свой наследник. Ясно ли е?

Двамата кимнаха и Чингис впери поглед в Джучи, раздразнен, че той е приел думите му като отнасящи се и за него. Гневът му пламна отново, но Хаджиун избра точно този момент да извика всички да се строят за поход към града.

Заради тези, които можеха да чуят и да повторят думите му хиляди пъти, Хаджиун се усмихна пресилено, когато Джучи и Чагатай се затичаха в убийствената жега.

— Ти спечели едно такова надбягване, когато бяхме момчета, доколкото си спомням.

Чингис тръсна раздразнено глава.

— Какво значение има? Беше отдавна. Кажи на Хазар да доведе семействата при Отрар. Имам сметки за уреждане там.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед дръпна поводите, когато видя тънките струйки дим, издигащи се от монголския лагер. Беше яздил бавно на запад преди да направи широк завой на север около Отрар и бе изминал много мили от първата сива светлина на утрото. Докато слънцето се издигаше да изсуши утринната мъгла, той се взираше в мръсните гери на монголските семейства. За миг желанието да препусне с меча си сред жените и децата бе неудържимо. Ако знаеше, че ханът ги е оставил така уязвими, щеше да изпрати двадесет хиляди да ги избият до крак. Стисна безсилно юмрук в засилващата се светлина. По краищата на лагера се бяха скупчили воини и понитата им мирно душеха прашната земя за трева. Този път нямаше предупредителни сигнали от проклетите монголски съгледвачи.

Изръмжа и понечи да обърне гръб на лагера. Тези монголи се множаха като въшки, а той имаше само своите безценни четиристотин души, които трябваше да го съпроводят безопасно на изток. Слънцето изгряваше и скоро онези щяха да забележат гвардейците.

Един от хората му извика нещо и Ала-уд-Дин обърна глава. Слънчевите лъчи осветиха онова, което сенките скриваха, и шахът внезапно се ухили, а настроението му се подобри. Воините бяха просто завързани за конете сламени чучела. Шахът напрегна очи, но не успя да различи нито един въоръжен мъж. Новината се разпространи и благородниците започнаха да се смеят, като вече разхлабваха мечовете си. Всички бяха участвали в наказателни набези срещу села, когато данъците закъсняваха. Спортът на подобни места си го биваше, а желанието за отмъщение беше силно.

Джелауддин не се смееше, когато приближи баща си.

— Нима ще оставиш хората да изгубят половин ден, когато врагът е толкова близо?

В отговор шахът изтегли извитата си сабя и хвърли поглед на сина си.

— Ханът трябва да научи цената на своята безочливост, Джелауддин. Избий децата и изгори каквото можеш.

18.

Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Чакахай виеше около дланта си ивицата коприна, завързвайки с нея дръжката на дългия кинжал. Бьорте й беше казала да внимава — при удара женската ръка може да се разтърси силно или така да се изпоти, че да изпусне оръжието. Навиването на коприната около пръстите и захапването на края, за да стегне възела, донякъде я успокояваше, докато гледаше през герите към конниците на шаха. Възела на ужаса в стомаха си обаче не можеше да контролира.