Кости по хълмовете

Тогава тя си бе тръгнала забързано, събирайки дрехите си въпреки протестите му, че магията не е довършена. Беше си тръгнала почти тичешком и стомахът му се сви, щом си даде сметка какво се бе осмелил да направи. Не се боеше от съпруга й Палчук. Малцина бяха мъжете, които се осмеляваха дори да заговорят шамана и Кокчу не се съмняваше, че ще се справи с него. Та нима той не беше личната връзка на хана с духовете, онзи, който осигуряваше на Чингис победа след победа?

Прехапа устна. Ако Темулун споделеше с Чингис съмненията си за ръката, галила така интимно гърдите и бедрата й, никаква закрила на света нямаше да го спаси. Опита да се успокои, че тя няма да го направи. В студената светлина на деня тя щеше да признае, че не знае нищо за духовете и за начина, по който се призовават. Може би нямаше да е зле Кокчу да намаже по същия начин и някой от осакатените мъже, така че вестта за ритуала да стигне до нея. Известно време обмисля сериозно тази възможност, после отново прокле похотта си, която бе изложила всичко на опасност.

Стоеше на един кръстопът и гледаше как две млади жени водят понита за поводите. Сведоха глави, докато минаваха покрай него, и той им отвърна благосклонно. Каза си, че авторитетът му е непоклатим, че тайните му са в безопасност. Много от жените в лагера нямаше вече да посрещнат съпрузите си. Тогава можеше да си избере някои, докато ги утешава в мъката им.

17.

Преди утрото да освети долината, оцелелите от десетте тумана оставиха изгасналите огнища и се построиха. Нито един не бе останал непокътнат, а най-пострадалите бяха намалели само до няколко хиляди мъже. Онези, които бяха ранени твърде тежко, за да воюват, останаха окървавени и превързани в импровизирания лагер или тръгнаха да умрат с другарите си. Шаманите с техните умения да зашиват и лекуват бяха твърде далеч. Мнозина помолиха за достойна смърт и тя им бе дарена с точен удар на меч.

Чингис слушаше изброяването на мъртвите и свежият ветрец в равнината го накара да потръпне. Свеждаше глава, щом чуваше имената на командири като Самука и Хо Са.

Бяха твърде много, за да се споменат всички. Двадесет и три хиляди бяха убити, осакатени или изчезнали в сраженията срещу шаха. Никога не бяха давали толкова много жертви и загубата за народа беше ужасна. Яростта на Чингис бавно се засилваше всеки път, щом се огледаше за едно или друго лице в редиците и не го откриеше. Съпругът на сестра му Палчук бе сред падналите и той знаеше, че ще има реки от сълзи, когато най-сетне се върне в лагера.

Погледна строяващите се редици. Наред със собствения си туман видя знамената на Хазар и Хаджиун, Джебе и Субодай, Чагатай, Джелме и Джучи. Беше дал заповед разбитите тумани да запълнят местата на мъртвите и от пепелищата се сформираха осем тумана. Всички бяха ветерани, дори четиринадесетгодишните момчета. Той знаеше, че няма да го подведат.

Посегна да докосне прасеца си и се намръщи от противното усещане и мокротата. Беше получил раната предишния ден, но не си спомняше как. Кракът не го държеше, но го беше завързал за стремето, за да може да язди. Някои воини бяха изгубили парчета от броните си от стрели или удари със саби, а дълбоките разрези бяха превързани с мръсни парцали. Други имаха треска от раните си и се потяха в утринния ветрец, който не можеше да ги разхлади. Седяха в седлата си с мрачна ярост в очакване на зората и врага. Никой не беше спал през нощта и всички бяха уморени до смърт, но не проявяваха отчаяние, нито пък слабост. Всички бяха изгубили приятели или роднини. Дългите сражения бяха изгорили всичко освен студеното желание да отмъстят за падналите.

Стана по-светло и Чингис впери поглед към армията на шаха. Чу далечни рогове да свирят тревога, когато съгледвачите на врага видяха очакващото ги войнство, но арабите се движеха мудно. Гледката на монголската армия ги лишаваше от мъжество и Чингис ги гледаше как се щурат безцелно, забравили всякакъв ред.

Даде заповед и туманите препуснаха в тръс след него. Цялата предна редица от две хиляди души претегляше копията в ръцете си, усещайки напрежението в уморените и разкъсани мускули. Останалите приготвяха мечовете, а разстоянието намаляваше.

Чингис видя двама мъже да тичат пред строените редици, вдигнали бели знамена. Запита се дали не искат да се предадат, но това нямаше значение. Времето за пощада бе минало. Беше познавал мнозина от загиналите и можеше да даде само един отговор, който те щяха да одобрят, ако духовете им все още виждаха света долу. Мъжете с белите знамена бяха убити, когато монголската редица премина край тях, а останалите нададоха тих стон и се опитаха да посрещнат атаката.

Бяха извели напред четиридесет слона, но Субодай нареди на стрелците си да стрелят в краката им и да ги пратят разбеснели се обратно в арабската армия. Така щяха да причинят по-големи поражения, отколкото биха могли да сторят срещу конници.