Кости по хълмовете

— Повече, отколкото на собствените ми синове, както излиза — раздразнено отвърна шахът. — Абас познава семейството на един хашишин. Ще се погрижи да им изпрати писмата и тогава нищо няма да спаси онова мръсно псе, което проля кръвта на толкова много мои хора.

— А ако ханът умре утре, ще върнат ли златото? — попита Джелауддин, все още обзет от мисълта за огромното състояние, което баща му току-що бе прахосал. Усети, че шахът приближава към него, и извърна глава от входа на шатрата.

— Освен ако Аллах не го порази заради наглостта му, той няма да умре утре, Джелауддин. И сега ли не го разбираш? Не го ли видя, докато се връщаше към шатрата ми?

Говореше с равен тон, Джелауддин не го разбра и се запъна, докато се мъчеше да отговори.

— Да видя… какво? Аз…

— Че с войската ми е свършено — рязко отвърна шахът. — След загубите ти тази вечер са ни останали толкова воини, че едва ще успеем да задържим един от проклетите му военачалници на сутринта. Стопиха ни до по-малко от трийсет хиляди души и дори гарнизонът от Отрар да се появи още сега, пак ще изгубим. Сега разбра ли?

При думите на баща му стомахът на Джелауддин се сви от страх. Бяха се сражавали дни и клането беше ужасно, но бойното поле бе огромно и той не знаеше колко големи загуби са дали.

— Толкова много убити? — най-сетне промълви той. — Как е възможно?

Баща му вдигна ръка и за момент Джелауддин си помисли, че ще го удари. Вместо това шахът рязко се обърна да вземе наръч доклади.

— Искаш ли да ги преброиш отново? — остро попита той. — Оставихме следа от трупове с дължина сто мили, а монголите са все още силни.

Джелауддин взе решение и стисна устни.

— Тогава ми предай командването утре. Вземи гвардията си и се върни в Бухара и Самарканд. Върни се напролет с нова войска и отмъсти за мен.

За миг свирепата физиономия на шаха изчезна. Погледът му се смекчи и той се взря в най-големия си син.

— Никога не съм се съмнявал в храбростта ти, Джелауддин.

Протегна ръка, хвана сина си за врата и го придърпа в кратка прегръдка. Когато се разделиха, Ала-уд-Дин въздъхна:

— Но няма да попилея живота ти. Ще дойдеш с мен и догодина ще доведем четири пъти повече воини, за да изкореним безбожните нашественици. Ще въоръжа всеки мъж, който може да носи оръжие, и ще стоварим върху главите им огън и кърваво отмъщение. Дотогава хашишините ще са убили техния хан. За толкова много злато ще действат бързо.

Джелауддин сведе глава. В мрака отвън се чуваха шумовете на лагера и стоновете на ранените.

— Значи тръгваме сега?

Дори и да беше изпитал жилото на срама, шахът не го показа.

— Събери братята си. Предай командването на най-високопоставения от тези, които са останали живи. Кажи му… — Гласът му замлъкна, погледът му стана унесен. — Кажи му, че животът на хората ни трябва да се продаде скъпо, ако искат да влязат в рая. Ще се уплашат, когато видят, че ме няма, но трябва да удържат.

— Монголите ще ни проследят, татко — отвърна Джелауддин, като вече мислеше какви припаси да вземе. Трябваше да събере конната гвардия колкото се може по-бързо, така че да не вдигне тревога сред онези, които щяха да останат.

Шахът махна раздразнено с ръка.

— Ще тръгнем на запад, далеч от тях, и ще завием на север и изток, щом се отдалечим от Отрар. Страната е огромна, синко. До утре дори няма да знаят, че сме заминали. Събирай каквото ни трябва и се върни, когато си готов.

— А Отрар? — попита Джелауддин.

— Отрар е загубен! — гневно отвърна шахът. — Братовчед ми Иналчук ни доведе тази съсипия и ако можех лично да убия този глупак, щях да го сторя.

Джелауддин сведе глава и докосна челото, устните и сърцето си. Мечтата му да препуска начело на победоносна войска бе разбита, но той беше син на баща си и щеше да има други войски и други славни дни. Въпреки унижението и ужаса от сраженията с монголите, изобщо не се замисляше за загиналите. Те бяха хора на шаха и всеки един би умрял, за да го защити. Както и ще стане, помисли си той.

Разбърза се, докато луната минаваше зенита. Утрото наближаваше и преди настъпването му трябваше да се отдалечат възможно най-много от бойното поле и монголските съгледвачи.

Чингис чакаше на лунната светлина, застанал пред тъмните редици воини. Хазар бе до него, но никой от двамата не говореше. Съгледвачите ги бяха предупредили за приближаващия гарнизон на Отрар. Въпреки това едва успяха да отблъснат навреме нощната атака срещу лагера. Чингис беше дал заповед на Субодай, най-способния от военачалниците си. Не очакваше, че ще успеят да подремнат до сутринта, но това беше нещо обичайно за воините и благодарение на месото, сиренето и огнения черен айраг те бяха все още силни.

Наклони глава, за да чуе по-добре звука в мрака. Цъкна с език, за да събуди вниманието на най-близките около него, но и те вече бяха чули. Изпита мъка за смъртта на Самука и Хо Са, но чувството бързо отмина. Без тяхната жертва щеше да е изгубил всичко вчера. Завъртя глава наляво и надясно, като се ослушваше за още звуци.