Кости по хълмовете

Чингис седеше с кръстосани крака, с мях айраг до себе си и купа кисело сирене в скута. Опакото на лявата му ръка бе цялото в кръв, десният му пищял беше здраво превързан, но все още кървеше. Когато Чагатай извърна лице, за да не слуша глупавите хвалби по адрес на брат си, Чингис обра с пръст остатъците в купата и задъвка. Настъпи тишина, когато той остави съда и седна абсолютно неподвижен.

— Самука и Хо Са вече трябва да са мъртви — най-сетне произнесе той. — Гарнизонът на Отрар не може да е много далеч, а не знам колко са оцелели след пожара и стрелите.

— Няма да спрат през нощта — рече Хаджиун. — Може да им се наложи да водят конете си, но въпреки това ще стигнат при шаха преди зазоряване.

Докато говореше, Хаджиун се взираше в нощта натам, откъдето можеха да очакват гарнизона. По-нататък се виждаха огньовете на вражеския лагер и дори след толкова много жертви светлините му бяха стотици, и то само на няколко мили от тях. Несъмнено арабските съгледвачи вече препускаха обратно, водейки градския гарнизон. Мракът щеше да ги скрие достатъчно добре.

— Изпратих съгледвачи в кръг около нас — каза Чингис. — Ако ни нападнат през нощта, няма да има изненади.

— Че кой напада през нощта? — обади се Хазар. Беше потънал в мисли за Самука и Хо Са и едва вдигна очи от сушеното козе месо, което дъвчеше.

В светлината на пламъците Чингис обърна студения си поглед към него.

— Ние — отвърна той.

Хазар погълна месото по-бързо, отколкото беше възнамерявал, но Чингис продължи, без да му даде възможност да отговори:

— Какъв избор имаме? Знаем къде са, а стрелите ни и без това са свършили. Ако ги ударим от всички страни, няма да пречим сами на себе си.

Хазар прочисти гърлото си.

— Луната е много слаба, братко — с плътен глас рече той. — Как ще виждаме знамената и как ще разберем накъде върви битката?

Чингис вдигна глава.

— Ще разбереш, когато се пречупят или когато те убият. Това е единствената възможност, която ни е останала. Да не искаш да чакам, докато още двайсет хиляди се присъединят към тях на сутринта — при това отпочинали мъже, които не са се сражавали, за разлика от нас?

Огледа военачалниците си на светлината на огъня. Мнозина от тях се движеха сковано, а дясната ръка на Джелме бе превързана с окървавен парцал, който все още бе мокър.

— Доколкото познавам Самука, ще са по-малко и от половината — промърмори Хазар, но Чингис не отговори.

Субодай прочисти гърлото си и погледът на Чингис се премести върху младия военачалник.

— Господарю хан, летящите колони свършиха добра работа, докато имахме стрели. През нощта всяка атака ще бъде посрещната от мъже с щитове, подредени в плътни редици. Можем да изгубим всички бойци.

Чингис изсумтя, но Субодай продължи, а тихият му глас успокояваше останалите:

— Една колона може да си пробие път през тях, но вече видяхме резултата. Тези араби няма да побягнат лесно пред нас. Всяка наша стъпка докарва повече и повече мъже по фланга на атаката, докато не я прекърши.

— Имаш ли друго предложение? — рязко рече Чингис. Макар че тонът му бе груб, той слушаше. Познаваше острия ум на Субодай и го уважаваше.

— Трябва да ги объркаме, господарю. Можем да го сторим с лъжлива втора атака от другата страна. Ще изпратят хора да я задържат и ние ще им се хвърлим отзад.

Чингис поклати замислено глава. Субодай продължи да натиска:

— Ами ако пратим малък отряд да подгони конете към лявото крило на шаха, господарю? Да вземат всички резервни коне, за да вдигнат колкото се може повече шум. Когато шахът прати войниците си натам, ние ще атакуваме дясното крило с всичките си сили. Може и да успеем.

Изчака, докато Чингис обмисляше думите му, без да си дава сметка, че е затаил дъх.

— Планът е добър — започна той. Всички около огъня се вцепениха, когато чуха рог в нощта. Почти веднага в далечината се надигна рев, който приближаваше към тях. Докато те се хранеха и разговаряха, шахът беше нападнал огньовете им.

Военачалниците скочиха едновременно на крака, за да се върнат при хората си.

— Така стана по-просто, Субодай — каза Хазар, докато минаваше покрай него.

Субодай се ухили на арогантния му тон. Той беше предвидил подобна атака и хората му бяха готови.

16.

Джелауддин препускаше в тръс в нощта и се взираше в огньовете отпред. Тичащите покрай стремената му мъже бяха изтощени, но той бе настоял пред баща си за още една масирана атака, тъй като знаеше, че най-добрият им шанс е да ударят монголите, докато спят. Кипваше при мисълта, че скъпоценната гвардия на Ала-уд-Дин почти не бе окървавила сабите си. Шахът беше отхвърлил исканията му гвардейците да дойдат с него точно когато можеха да оправдаят съществуването си. Джелауддин прокле баща си, а покрай него и Халифа, който изгуби конницата. После пропъди гнева си и се помъчи да се съсредоточи. Само едно минаване през вражеския лагер можеше да е достатъчно, за да ги пречупят най-сетне. Луната беше скрита от облаци и принцът яздеше бавно по неравната земя в очакване на предстоящата врява.