Кости по хълмовете

Ето. Изтегли меча си и цялата първа редица приготви копията. Не им бяха останали стрели. През по-голямата част от нощта Субодай бе събирал последните, но те щяха да им трябват призори. Чингис чуваше конете пред себе си и разтърка очи със свободната си ръка, за да прогони умората. Понякога му се струваше, че цял живот се е сражавал с тези тъмнокожи безумци.

Заедно с Джелме бе избрал мястото, където да ги пресрещнат, непосредствено зад едно ниско възвишение. Дори на лунната светлина не можеха да го видят, но съгледвачите не спираха, оставяха конете си и тичаха в мрака, за да го държат в течение. Един от тях се появи край стремето и Чингис наведе глава да чуе тихите думи, след което изсумтя от изненада и удоволствие.

Когато съгледвачът изчезна, ханът приближи коня си по-близо до Хазар.

— Повече сме от тях, братко! Самука и Хо Са трябва да са се били като тигри.

Хазар мрачно кимна.

— Крайно време беше. Уморих се да атакувам огромните им армии. Готов ли си?

Чингис изсумтя.

— Откога го чакам този гарнизон, братко. Разбира се, че съм готов.

Двамата се разделиха в мрака, след което монголските редици се понесоха напред през възвишението. Срещу тях остатъците от гарнизона на Отрар се придвижваха на юг към войската на шаха. Спряха изненадани, щом се появи неприятелят, но нямаше кой да ги спаси, когато копията се насочиха напред.

Шах Ала-уд-Дин спря, когато чу звуците от битката да отекват от хълмовете. Виждаше далечните петънца на сражаващите се на лунната светлина, но не можеше да разбере какво става. Може би проклетите монголи бяха атакували отново.

Само с четиристотин оцелели конници той и синовете му бяха изоставили войската и препускаха с все сили. Шахът хвърли поглед към източния хоризонт и видя, че утрото наближава. Опита се да заеме ума си с планове за бъдещето, за да потуши мъката. Не беше лесно. Беше дошъл да смаже нашественика, а вместо това видя как изпиват силата на хората му. Монголите бяха неуморими убийци, а той ги бе подценил. Само мисълта за Абас, който препускаше към планинската твърдина на хашишините, му носеше някакво удовлетворение. Хората от сенките никога не се проваляха. Искаше му се да види физиономията на хана, когато почернените им със сажди ножове се забият в гърдите му.

Кокчу надушваше страха в лагера, изпълнил топлия нощен въздух. Личеше си по фенерите, които висяха от пръти на всяко кръстовище в плетеницата гери. Жените и децата се бояха от тъмното и въображаемите врагове наоколо. Къкрещият ужас опияняваше Кокчу. С осакатените воини, брата на Чингис Темуге и Яо Шъ той бе един от шепата мъже, останали сред хиляди уплашени жени. Трудно му беше да скрие възбудата си при вида на пламналите им лица. Гледаше ги как се подготвят колкото могат за нападение, как тъпчат дрехи и брони със суха трева и ги качват на резервните коне. Много от тях идваха при него всеки ден и му предлагаха какво ли не, за да се моли съпрузите им да се върнат живи и здрави. Пазеше се сурово в такива моменти и се принуждаваше да си спомни, че воините ще се върнат и ще питат жените си как са прекарали сами. Когато млади жени коленичиха и припяваха пред него в гера, оставили в прахта жалките си дарове, той понякога поставяше ръка на главата им и се изчервяваше, докато ги напътстваше в настойчивите им молби.

Най-зле беше със сестрата на Чингис Темулун. Тя беше гъвкава и дългокрака, отглас от силата на брат й в женско тяло. Беше идвала три пъти да измоли застъпничеството му за съпруга си Палчук. Третият път миризмата на потта й се долавяше силно. Макар че в главата му се обаждаха предупредителни гласчета, той бе настоял да постави муска върху кожата й, чиято сила да се разпростре върху всички, които са й скъпи. Усети как се възбужда при спомена въпреки лошите си предчувствия. Как го беше погледнала с надежда в очите. Как беше повярвала! Контролът му върху нея го бе направил безразсъден. Беше й разказал за най-могъщата магия, която действа като желязо срещу вражеските мечове. Беше изкусен в това да възбужда съмнения и накрая тя го бе молила за закрила. Трудно му беше да скрие вълнението си, когато сведе глава и отстъпи пред нуждата й.

По негова заръка тя беше съблякла дрехите си и стоеше гола пред него, докато той припяваше. Спомни си как пръстите му трепереха, когато тя затвори очи и го остави да изрисува тялото й с паяжина от овча кръв.

Спря лъкатушещите си мисли и се наруга. Какъв глупак. Отначало тя бе стояла гордо и неподвижно със затворени очи, докато пръстите му рисуваха линии по тялото й. Беше покрил целия й корем и крака с преплетени червени шарки. Похотта му се беше засилила неудържимо и може би бе започнал да диша твърде тежко или пък тя бе забелязала пламналото му лице. Трепна при мисълта как я бе докоснал по бедрото и се бе навел над нея. Очите й се бяха отворили рязко, тя бе излязла от транса и го беше погледнала през дима от тамяна, внезапно обхваната от съмнения. Потрепери, когато си спомни изражението й. Ръката му бе изрисувала гърдите й с блестящата кръв, чиято миризма изпълваше ноздрите му.