Кости по хълмовете

Тя настъпи по-рано, отколкото беше очаквал, когато противниковите съгледвачи изсвириха тревога, преди да бъдат съсечени. Джелауддин изтегли сабята си и рискува да ускори темпото. Бягащите пехотинци изостанаха, докато той насочваше коня си към монголските огньове.

Ханът беше направил съвсем груб лагер след толкова дни на сражения. Джелауддин видя, че на левия фланг има много повече светлини, което означаваше и повече хора. Нощите бяха студени — сигурно се бяха скупчили по-близо до огньовете. Отдясно светлините бяха по-разредени, а накрая се виждаха само няколко светли точици. Именно натам поведе хората си, за да си отмъсти за поражението, което беше понесъл.

Чу монголите да се надигат срещу атаката и да вият в безумен гняв. Джелауддин изкрещя предизвикателно в нощта и хората му подеха вика. Огньовете приближиха, изведнъж навсякъде около него се появиха хора и двете сили се сблъскаха. Джелауддин успя да изкрещи изненадан, преди жребецът му да бъде съсечен под него и да полети напред.

Субодай чакаше с Джучи, Джебе и Чагатай. Негова бе идеята да подредят огньовете по този начин и да привлекат непредпазливия враг. Където бяха нагъсто, бе разположил съвсем малко хора, колкото да ги поддържат. Опитните тумани се бяха събрали в тъмното с понитата си, далеч от топлината. Не обръщаха внимание на нощния студ. Той бе нищо в сравнение с ледените степи в родината им. Нададоха мощен рев и атакуваха приближаващите арабски редици.

Когато двете сили се сблъскаха, арабите бяха зашеметени и смазани от мъже, които се бяха сражавали и обучавали от най-ранните си години. Десните им ръце почти не се уморяваха, когато съсичаха врага и го отхвърляха назад. Субодай изкрещя да тръгнат напред и те препуснаха рамо до рамо, а конете им стъпваха деликатно през умиращите.

Луната отново се появи, но атаката бе пречупена бързо и арабите побягнаха обратно към основния си лагер. Докато отстъпваха, те се озъртаха през рамо, ужасени, че монголите ще им налетят в гръб. По-малко от половината успяха да се спасят. Джелауддин беше сред тях, посрамен и без кон. В далечината монголите довършиха ранените и търпеливо зачакаха утрото.

Шах Ала-уд-Дин крачеше напред-назад в шатрата си и хвърляше свирепи погледи към най-големия си син. Джелауддин стоеше нервно, нащрек заради гнева на баща си.

— Откъде са знаели, че ще нападнеш? — внезапно избухна шахът. — Няма шпиони във войската. Не и тук. Невъзможно е.

Все още жегнат от провала си, Джелауддин не смееше да отговори. Лично той смяташе, че монголите просто са се подготвили за всеки случай, без да знаят за нападението, но не можеше да ги хвали, когато баща му беше вбесен.

— Сега разбираш ли защо не ти дадох личната си гвардия? — остро попита шахът.

Джелауддин преглътна. Ако беше повел петстотинте конници, едва ли разгромът щеше да бъде така лесен и пълен. С усилие се овладя да не отвърне с нещо оскърбително.

— Ти си мъдър, татко — рече той. — Утре те ще пренесат сражението при врага.

Отстъпи крачка назад, когато баща му застана толкова близо до него, че настръхналата му брада докосна лицето на сина му.

— Утре ти и аз ще сме мъртви — изръмжа шахът. — Когато ханът види колко хора са ми останали, ще се нахвърли върху нас и ще сложи край на всичко.

Джелауддин изпита облекчение, когато чу някой да прочиства гърлото си при входа на шатрата. Абас, личният прислужник на шаха, стоеше на светлината на лампата. Погледът му се стрелкаше от баща на син и се мъчеше да разчете настроението им. Джелауддин нетърпеливо му махна да си върви, но Абас не му обърна внимание, влезе и се поклони на шаха. Джелауддин видя, че носи парче пергамент и мастилница, и не посмя да му нареди да излезе.

Абас докосна челото, устните и сърцето си в израз на уважение към шаха, след което постави материалите за писане на малката масичка в ъгъла. Бащата на Джелауддин кимна. Яростта му още личеше по стиснатите зъби и зачервеното лице.

— Какво е това? — попита най-сетне Джелауддин.

— Това е отмъщение за мъртвите, Джелауддин. Когато напиша името си върху него, то ще стане заповед към хашишините да прочистят страната ми от този хан.

Синът му усети как товарът пада от плещите му, макар че му се наложи да потисне трепета си. Сектата шиитски фанатици имаше мрачна репутация, но баща му щеше да постъпи мъдро, като се обърне към тях.

— Колко ще им платиш? — тихо попита той.

Шахът се наведе над пергамента и зачете написаните от Абас думи, без да отговори.

— Нямам време за преговори — каза най-сетне той. — Предложих им нареждане за сто хиляди жълтици от личната ми съкровищница. Не биха отказали такава сума дори за ханска глава.

Джелауддин усети как дланите му се изпотяват при мисълта за такова количество злато. То беше достатъчно за построяването на огромен дворец или цял град. Въпреки това не каза нищо. Шансът му да разбие монголите бе пропилян в нощта.

След като шахът подписа нареждането за златото, Абас нави дебелите листа и ги завърза вещо с кожена ивица. Поклони се доземи и остави двамата мъже.

— Може ли да му се има доверие? — попита Джелауддин веднага щом отново бяха сами.