Кости по хълмовете

Хората му бяха разбили врага, но Субодай все още бе обладан от ярост. Организираното отстъпление си беше свършило работата и не му бе позволило да огъне редиците и да отреже главата на основната войска на шаха. Препусна с хората си, които продължаваха да нападат последните групички изтощени пехотинци. Запита се кой ли е младият командир, който бе предотвратил пълния разгром. Той беше успял да удържи хората си заедно в разгара на битката и Субодай добави и това към вече наученото за врага. Шахът имаше поне един компетентен офицер под свое командване.

Мингханите се построиха отново сред разбити тела, пръсната броня и оръжия. Някои се спешиха да измъкнат безценните стрели от труповете, но малко от тях можеха да се използват отново. Субодай почувства как сърцето му се успокоява и огледа бойното поле, за да прецени къде има нужда от него. Войската на шаха бе излязла от прохода, а туманите на Джебе и Джучи й пускаха кръв в тила. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и Субодай реши, че Чингис няма да има време да атакува преди то да се скрие.

Кимна. Видя, че и последните пехотинци се бяха върнали във фланга и гледаха свирепо монголските воини, които сновяха между телата. Повечето слонове бяха изчезнали, няколко лежаха на земята и ритаха. Самите араби бяха предпочели да ги повалят със стрелите си, вместо да оставят монголите да се нахвърлят върху тях. Субодай бе уморен, болеше го на дузина места, но битката далеч не беше приключила.

— Строй се по мен! — извика той и онези, които го чуха, се подчиниха. Шахските редици маршируваха напред и пред студения поглед на Субодай се появиха бодри пехотинци. Не можеше да повярва, но войниците явно бяха твърдо решени да стигнат Отрар и продължаваха напред въпреки атаките.

Поклати глава. Военачалниците бяха доказали силата на подвижната войска и самостоятелно действащите командири. Но въпреки това шахската армия продължаваше да се движи тежко напред, независимо какво се изпречваше срещу нея. Субодай си помисли, че шахът жертва хората си безжалостно като самия Чингис.

Докато воините на Джелме се строяваха с неговите в колони, Субодай видя към тях да се обръщат уплашени лица. Войниците знаеха какво предстои още преди да е взел решение. Той видя как опъват лъкове и се приготвят.

Посегна за рога на гърдите си, но го намери разцепен на две от удар, който не помнеше. Изруга, без да забелязва ухилените физиономии на намиращите се наблизо.

— След мен! — изрева той. От лявата му страна хората на Джелме смушкаха конете си и препуснаха.

Чингис бе препускал устремно двайсет мили и нареди да сменят конете с отпочинали, щом се показа бойното поле. Видя, че шахът е излязъл от възвишенията, но нямаше какво да се направи. Погледна покрай редиците, където препускаше синът му Чагатай, следван по-нататък от Хазар. Петдесет хиляди мъже яздеха след него, следвани от огромна опашка резервни коне. И въпреки това се изправяха срещу враг, чийто край не се виждаше. Едва успяваше да различи знамената на Субодай, който атакуваше фланговете отляво. Зад арабската войска се вдигаше прашна пушилка. Помисли си, че Самука и Хо Са вече сигурно са мъртви, но Отрар беше далеч и гарнизонът му нямаше да стигне бойното поле днес. Ханът бе направил всичко по силите си, но последното хвърляне на костите предстоеше. Той беше стигнал дотук и нямаше друг план, освен да удари колоната на шаха и да я обкръжи с крилата си.

Даде заповед на знаменосеца и чу как златният флаг заплющя на вятъра. Хиляди лъкове изскърцаха по редицата. Войниците на шаха се опитаха да посрещнат удара, макар че командирите все така ги караха да продължават напред. Никой не искаше да се изправи отново срещу мрачните воини, но нямаше къде другаде да отиде. Изпищяха предизвикателно, когато златният флаг беше свален и небето почерня.

Монголските редици удариха с рев на пълна скорост, която бе толкова опасна, колкото и оръжията им. Широките крила полетяха около фронта на шахската армия, препуснаха покрай фланговете и я отрязаха. Слънцето потъваше зад хоризонта и светлината вече посивяваше, когато двете войски се срещнаха. Вечерта беше ясна и чиста. Монголите се врязаха в редиците на враговете си.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед изкрещя от ужас, когато редица монголи си проби път чак до него. Конната му гвардия ги съсече до последния човек, но той беше обкръжен от всички страни и половината от войската не можеше да вдигне оръжията си. Шахът бе на ръба на паниката, докато се оглеждаше във всички посоки. Много скоро щеше да се стъмни, но монголите продължаваха да се бият като обезумели. Не издаваха и звук, дори когато умираха. Поклати глава при вида им. Нима не чувстваха болка?

Синът му Джелауддин смяташе, че са по-скоро тъпи животни, отколкото хора, и като едното нищо можеше да се окаже прав.

Въпреки това армията продължаваше мъчително напред, борейки се с желанието да побегне пред враговете. Ала-уд-Дин видя как ярките колони на войниците му се разбиват по фланговете, но грохотът на монголите отзад неизменно ги караше да продължат.