Кости по хълмовете

Бе награден от огнена стена, която обгърна портата и подпалваше всеки, който се опитваше да мине през нея. Дзинското запалително масло беше ужасно нещо. Горещината бе толкова голяма, че много от монголските понита заотстъпваха уплашено назад, докато най-сетне бяха укротени. Катапултите на хълма запращаха още гърнета над главите на хората му и подклаждаха пъкъла, докато самата порта не стана тъмночервена. Самука знаеше, че може да игнорира конниците за известно време. Никой не можеше да прекоси огъня и да остане жив. Възнамеряваше да се присъедини към Хо Са от другата страна, докато пожарът бушува, но спусналите се по стените войници осуетиха плана му.

Докато хората му насочваха лъковете към арабските войници, Самука тръсна глава, за да я прочисти. Напомни си, че пехотинците не представляват опасност за Чингис. Резкият сигнал с рога накара хората му да обърнат конете си към него.

Самука посочи с меча си и пришпори коня напред. Мина достатъчно близо до горящата порта, за да усети топлината по бузите си. В същото време градът продължаваше да бълва нови войници по въжетата на мястото на убитите, но не бяха останали врагове, срещу които да се изправят.

Странно бе, че оставя сражението зад гърба си. Отрар не беше малък град и Самука видя размазани фигури по стените, докато препускаше в тяхната сянка, погълнат от ритъма на копитата и миризмата на дим. Не знаеше колко време ще гори дзинското масло и се измъчваше от мисълта, че някой по-умен щеше да намери начин да задържи и двете порти.

Чу хората на Хо Са, преди да ги види, и извади лъка си, истинско продължение на силната му дясна ръка. Стените профучаваха покрай него, шумът се засилваше и отпред се разкри кървав хаос.

Хо Са се мъчеше да удържи втората порта. Без подкрепата на катапултите вълни неприятели изтласкваха него и хората му. Войниците ревяха срещу монголите, обезумели до такава степен, че сами изтръгваха стрелите от телата си и продължаваха да маршируват напред, оставяйки кървави дири.

Последните хиляда бойци на Самука ги удариха отзад. Сблъсъкът беше толкова силен, че от един път си пробиха път през арабските редици и почти стигнаха до воините на Хо Са. Самука усети как хората му се забавят — конете им падаха убити или притиснати от умиращите врагове. Посегна за стрела, но колчанът му беше празен. Захвърли лъка и отново извади меча си.

Хо Са се сражаваше за всяка крачка, но воините му бавно отстъпваха пред множеството. Самука сумтеше и се мъчеше с всички сили да стигне до него, но от града излизаха още и още противници и му се стори, че ще бъде погълнат от тях като от черно ревящо море.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Самука осъзна, че се сражава от часове, но това не беше достатъчно. Втората порта бе на сто крачки от него. Там не бушуваха пламъци. Той виждаше, че от нея излизат още конници, но не се присъединяват към останалите. Изрева от ярост и отчаяние, докато те се отдалечаваха в нестройна колона. Дори малък конен отряд в тила на хана можеше да определи хода на битката.

Примигна, за да махне кръвта от очите си, и изрита един арабин, озовал се до дясното му стреме. Само сто от мъжете, които Хазар му беше оставил, бяха все още живи. Бяха избили много повече врагове, но това беше краят. Самука бе повярвал, че някак си ще оцелее, напук на всичко. Не можеше да си представи, че тялото му ще изстива на земята.

Изкрещя името на Хо Са през глави и ръце на мъже, които се опитваха да се доберат до него. Усещаше пръстите им по краката си, риташе и сечеше като обезумял, когато Хо Са го видя. Може би за момент офицерът си беше помислил, че вика за помощ, но Самука посочи с меча си отдалечаващата се конница. Хо Са се обърна да проследи жеста и в същия миг Самука видя как на шията му се появи огромен разрез, от който бликна кръв.

Изрева от ярост, докато сечеше пръстите, които се бяха вкопчили в бедрата му. Брадатите лица се бяха скупчили толкова нагъсто около него, че конят му спря и Самука изпита внезапно спокойствие, примесено с изненада. Хазар нямаше да се върне. Беше изгубен и сам, а хората му умираха.

Нечии ръце захванаха част от доспехите му и той с ужас усети, че се изплъзва от седлото. Уби още един с яростно замахване, но после уловиха ръката му и изтръгнаха меча от нея. Конят му рухна от невидими рани, а хората наоколо бяха толкова близо, че виждаше гърлата им, докато крещяха. Хвърли се срещу масата, като продължаваше да рита и блъска. Залязващото слънце изчезна, когато Самука падна в краката на тъпчещите и ръгащи врагове. Болката надмина страховете му. Помисли си, че е направил всичко по силите си, но въпреки това смъртта му беше мъчителна, а гарнизонът на Отрар бе излязъл.

15.